[мъчението наречено училище започва]

Събудих се малко преди напълно да се свечери. По залез. Не бях голяма фенка на ранното ставане. Даже обичах да поспивам до обяд например. Особено след един купон с много алкохол и момчета, но ужасното главоболие ме събуди и най-вероятно нямаше да ми позволи да заспя отново. Станах с неохота и се затътрих към банята все още със затворени очи, раздразнена от пряката светлина проникваща през щорите. Само, че крака ми се закачи някъде и политнах надолу. Отново стиснах очи за да не видя сблъсъка си с пода, но за щастие такъв не последва. Отворих бавно и предпазливо очи и видях, че нечии ръце обгръщат талията ми. Писъкът ми огласи помещението, което не беше чак толкова малко.
- Спокойно, сладурче. Всичко е наред. - заговори някой дрезгаво и ме пусна. Обърнах се към непознатия готова отново да се разпищя, но той ми направи знак да мълча. Предполагам, че наистина нямаше смисъл от много писъци. Или пък имаше?
"Първо разбери кой е, а след това, ако решиш, че е опасен го подпали." - обади се едно гласче в главата ми и реших да му се доверя.
-А ти си? - запитах надменно. Не мислех, че съм спала със него, защото бях по дънки и сутиен, а той изцяло облечен. Може би се бяхме натискали малко, но само това. Пък и до сега не бях оставяла гаджетата си да спят на земята. Вярно, че винаги съм обичала да взимам завивките и да ритам малко хората, но само това. Не бях чак толкова зла.
- Джаред. - отвърна той спокойно. - Май не помниш много, а? - продължи той, но не това ме интересуваше. Ехооо! Аз бях Ивашков. Не ме интересуваше името, а фамилията. Признавам, че това си беше чиста дискриминация спрямо другите, които не бяха от кралски фамилии, но трябваше да пазя репутацията си.
- Фамилия, сладък? Май не си много умен щом не я каза веднага. - отвърнах му игнорирайки въпроса. Наистина не си спомнях нищо след, като загубих Сюзан и Точица.
- Карлос...аз не съм морой, принцесо. Май сутрин не сте особено наблюдателна. - при думите му усетих да ме залива студена вълна. Какво бях правила по дяволите?! Къде ми е бил ума, че да се замеся с дампир.
- Не сме спали заедно. Това е добре. Ако някой ме е видял с него...ще използвам внушението. Няма да позволя някакъв си Джаред да ми съсипе живота! - започнах да мънкам и да обикалям нервно из стаята, когато чух смеха му.
- Боже! Ти си по - повърхностна от всички, които познавам. Нима ти пука какво мислят другите? - попита ме той някак си изненадан. Все едно това беше нещо необичайно.
- Боже ти си идиот! Както казах аз съм Ивашков и имам репутация. Добра репутация. Няма да позволя едно пиянско изпълнение и някакъв си дампир, който е искал да се изфука с това, че е бил с принцеса Ивашков да ми съсипят живота. - извиках му и го погледнах на кръв. Отворих гардероба и извадих една мини пола във виолетов нюанс, бял потник и сандали на платформа. Събух обувките от вчера и дънките си. Извадих една хавлия.
- На това добра репутация ли му викаш? Ти си лесна в очите на всички! Искаш да си такава. - каза Джаред, а аз го зяпнах. Не трябваше да го паля, не трябваше, не трябваше.
- Лесна? Боже ще ти съсипя живота! - изсъсках му и влязох в банята, като затръшнах вратата след себе си. Душа ми подейства успокояващо и намали главоболието. Когато излязох с радост установих, че дампира го нямаше облякох приготвените дрехи и изсуших косата си. След това я изправих и нанесох малко пудра върху лицето си, очна линия, спирала и гланц. Погледнах часовника. Супер от първия ден закъсняваш. Погледнах програмата си. Имах математика. Боже тези хора искаха да ме убият. От първия ден, от първия час.
Излязох от стаята и се затичах към стаята по математика.

Снощи не беше получила отговор на СМС-а си и беше страшно нервна. Беше се събудила твърде късно, не беше закусила и сега се чувстваше необичайно изтощена. Русата й коса падаше до кръста й на неподредени къдрици, докато тя се прозяваше недоволно и драскаше скоби в тетрадката си.
Учителката се беше обърнала, когато някакво листче я удари отзад и се закачи в косата й. Тя се намръщи. Беше от Лин.
"Е, как беше предната вечер?"
"Объркано", написа тя. "Ще ти обясня в междучасието"
Обърна се за да хвърли листчето, но в този момент учителката я видя. Вероника усети това още преди строгият й глас да я застигне - просто някакъв вътрешен импулс.
- Госпожице Озера. Това не е чат стая.
Сега вече я загазихме, помисли си.
- Дайте ми листчето.
Учителката беше поне с две глави по-висока от нея, висока и леко страховита. Гадното изражение не слизаше от лицето й абсолютно никога. Вероника я ненавиждаше. Впери поглед в бележката на двете момичета.
- Купон, а? И смяташ, че понеже си Озера, можеш да го обсъждаш в час.
Дефакто, каза си Вероника, не го обсъждам, а казвам, че ще го обсъждам в междучасието.
- Не, госпожо - отговори без никакво желание тя.
- Просиш си наказание.
Нямаше да я накаже. Никога не я наказваха.
- Това да ти е за последен път, Озера - обяви учителката.
Вероника въздъхна и отново се зае да драска скоби. Обърна се за секунда към Лин. "Съжалявам", описа с устни приятелката й.

Не се притесних много. Дори и да ни накажеха нямаше да е нищо сериозно. Когато часа свърши двете с Точица се отправихме към двора. Едно от предимствата на академията беше, че дори малките междучасия са по-дълги от нормалното. Седнахме на една пейка и аз подканих приятелката си да започне да разказва за снощи.
-Е, кое му е обърканото? - попитах любопитно.
-Оказа се, че съм била права за внушението. Ерик наистина го използва върху мен. - започна тя без особен ентусиазъм, но това нямаше да ме спре да получа всички подробности. Ако беше нещо сериозно, а то май беше трябваше да знам.
- Какво иска? - попитах я нетърпеливо. Тя помълча няколко секунди и после заговори. Отначало я слушах изненадано и леко притеснено, но след това тези чувства прераснаха в ужас. Ама той се е опитал да я изнасили? Боже! Щях да го убия! Щях да задам следващ мъчителен за нея въпрос, когато видях група пазители. Единият ме наблюдаваше. Това беше Джаред. По дяволите! Бях се развикала на пазител и сутринта бях почти гола пред пазител. Лицето му изглеждаше подигравателно. Предполагам, че се забавляваше от моя шок и ужас.
- Лин? - попита ме Точица, но не отговорих. Бях прекалено заета да паля якето му. То пламна и усмивка озари лицето ми, когато видях изненадата му. Другите пазители му помогнаха да го изгаси и започнаха да търсят виновника. За щастие Джаред не каза, че съм била аз, а само ме погледна на кръв и се запъти на някъде.
- Какво направи? - изписка Вероника и аз отново се усмихнах дяволито.
-Това, което трябваше. Той си го просеше. - отвърнах и и без да давам обяснение се върнах към разговора. - Но защо Ерик ще иска нещо от теб? - изсъсках и си представих как го пека бавно и мъчително. Сладостна фантазия, а може би скоро щеше да стане реалност.

Стаята беше абсолютно тъмна и всички птички бяха млъкнали. Обърнатият нощ-ден режим беше безумно объркващ за новопостъпващите, особено за тези, които бяха живяли някакъв нормален човешки живот преди това.. но за повечето ученици вече беше абсолютно нормално и дори не им правеше впечатление. Без значение дали е сутрин или привечер, обаче, Сюзан мразеше ранното ставане от дъното на душата си. Беше алергична към него. Предизвикваше нацупено мрънкащо настроение, злобни погледи и саркастични забележки към близки и приятели.. А сега закъсняваше. Не, че не се случваше постоянно, беше й рутинно занимание да закъснява.. Но не точно днес. Искаше да види при кого е назначена за тренировките, да бъде там първа, да изглежда сериозна и достойна за нечие доверие. Планът й обаче отиде по дяволите в момента, в който си видя часовника. Нямаше шанс да успее да стигне със закъснение по малко от 15 минути.. Дори и да пропусне душа. Следователно нямаше смисъл да се бърза, ако ще закъснява, поне да е хубава, когато пристигне.
Застана в рамката на вратата към залата за тренировки 20 минути по късно от всички останали. Нямаше свободни, всички бяха разпредели по самообучаващи се двойки, което значеше само едно..
- Мамка му. - Изсъска Сюзан и удари с юмрук по вратата.
- Здравей, госпожице закъснение.. - подигравателния глас на Джейс Валънтайн я достигна някъде от вътрешността на стаята. А после го видя, всичките му внушителни 193 сантиметра изправени пред нея, със впиващите му се зелени очи и рошавата черна коса.. И беше само на двадесет и две. Звучеше толкова постижимо. - Днес си с мен, а?
Беше най младият преподавател в цялата академия. Ако можеше да се каже, че е преподавател естествено.. Беше назначен към една от възрастните морои, онази, която преподаваше мороиска култура от миналия век или нещо подобно.. Използваха го за преподавател, защото така или иначе не излизаше много извън академията, беше млад и енергичен и десетките обучаващи се дампири не го изтощаваха. Освен това беше силен. Много силен. А Сюзан не беше мръдвала пръстчето си цяло лято.
~
- СЮЗАН ДИСЧЕЙН ! Дано да имаш много добро..
Тогава я видя как ходи. Изглеждаше като пребита, едва се движеше, имаше огромна синка на дясната ръка, а от устната й течеше кръв.
- ..оправдание. Какво, по дяволите, ти се е случило?
- Влюбена съм. Той е.. ох, виж на какво ме направи, никой не може да ми причини нещо такова и да не е бог. Какво има, мъник, изглеждаш бясна?
- Да. Къде ти е телефона, глупачко? Не можах да спя, чаках да ми отговориш..
- Съобщение? Ох, не знам, закъснявах, зарязах си телефона.. не съм го поглеждала. Нещо за Ерик?

- По дяволите! Пропусна най-важният ми СМС до сега!
Категорично поне най-сериозния, помисли си тя. Сюзан разсеяно цъкаше по копчетата на телефона си. Учудено повдигна едната си вежда, когато прочете съобщението.
" Ерик ще нападне отново. Не става въпрос за мен. Става въпрос за духа "
- Дай пак, само че по-бавно - помоли Сюз.
Вероника въздъхна. Не й се искаше да разказва как снощи е тръгнала по коридорите сама, но нямаше начин. Със сигурност щеше да вбеси Сюзан. На бързо обясни как си е загубила телефона и е тръгнала да го търси. По времето, по което разказваше, изражението на момичето до нея се промени от объркано на притеснено и накрая на вбесено. Все пак не я прекъсна. Когато Вероника прекъсна тя сърдито скръсти ръце пред гърдите си.
- Ти си страшно безотговорна!
Въздъхна. Знаеше, че първо това ще забележе.
- Остави факта, че съм побъркана. Чуй какво ти казах. Той има план.
- Зъл план. Какво, света ли ще завладява? И какво, по дяволите, иска от Лин?
Беше по-обяснимо какво се очакваше от Вероника. Тя имаше изключително рядка дарба, за която всъщност никой не знаеше.
- По-интересното е как е разбрал за мен.
Самата тя беше разбрала по прекалено странен начин

~~~

- Съжалявам - каза Сюзан.
Те стояха през Кърт Кобейн, рибката на Вероника. За рибка беше живял дълъг и пълноценен живот, затворен между стените на аквариума. Едва седмица след началото на учебната година си беше отишъл. До сега Вероника не беше имала домашен любимец. Кърт беше най-глезената рибка в историята. Имаше си просторен аквариум, който беше голям горе-долу колкото едната стена на стаята й, и подводен замък с кухни, спални и какво ли още не. В това отношение Точица се беше вдетенила. Свиреше на рибката на акустична китара, четеше й стихове, говореше й. Кърт Кобейн всъщност беше голям горе-долу колкото дланта й. И въпреки всичко, беше се превърнал в нещо като нейн талисман.
Още малко оставаше и щеше да се разхълца. Протегна ръка. Рибкате лежеше на възглавничка. Беше студена и хлъзгава...
и се мяташе.
А беше мъртва от един ден поне.
- По дяволите.

Благодарение на това, което Точица разказа на Сюзан разбрах и останалата част от историята. Не знаех за кое съм по - притеснена. За това, че оня идиот иска нещо от мен или за това, че искаше нещо от приятелката ми. Предполагах, че и двете по - малко, като вероятно чувството за самосъхранение влияеше на преценката ми.
- Може би те е видял да лекуваш нещо или някого, или пък просто е малко по - умен отколкото мислим и си е учил уроците. Не зная, но важното е, че сега нито една от нас не бива да припарва до него. Най-вече ти. - казах сериозно и се замислих над разказа на Вероника. Ако той искаше да се добере до нея това значеше, че ще трябва първо да се справи с Сюзан, а това значеше... - Сюзан не трябва да се разправяш с него! Той ще се опита да ти стори нещо. Сигурна съм! Ако иска да се добере до Точица ще трябва първо да мине през теб... - изказах мислите си на глас, като към края на изречението гласа ми беше станал истеричен.
-Спокойно. - каза тя не особено заинтересовано. Хвърлих и един леден поглед и въздъхнах.
-Боже този е психопат! - изсъсках и ми отново ми се прииска да го опека на грил. - До колкото знам е здрав, нали така? С какво друго може да му послужи духа? С какво мога да му послужа аз? В това отношение съм, като всяко друго момиче владеещо огъня. - отбелязах недоволно и затворих очи.

На трите им ставаше навик да си шушукат в кръг в тъмния ъгъл на някой коридор.. И това може и да поддържаше репутациите на Лин и Вероника, че са клюкарки, но за Сюзан беше като нож в гърба. Много добре знаеше какво ще стане, ако продължават така, и наистина нямаше желание да губи доверието и приятелството на другите дампири, които я намираха за адски симпатична..
- Аз изчезвам, принцеси. - След това изимитира нескопосан реверанс и заподскача като балеринка към стълбите.
Трябваше й кафе и евентуално нещо за ядене, но това можеше и да го пропусне. Шансовете столовата да беше отворена и наистина да имаше нещо годно за консумация вътре бяха.. почти нулеви. Така че.. единственият начин беше да проникне в стаичката за отмора на обучаващите дампири.
- Мамка му, мамка му, мамка му.. - Вратата беше отворена, вътре беше тъмно и тихо и адски миришеше на кафе. Прекрасно, бленувано, черно горчиво кафе. И понички? Не. Само кафето. - Имам някакъв самоконтрол, все пак..
Открехна още малко вратата, промъкна се вътре напръсти, ориентира се до каната с кафе и взе една от чашите на сушилката. След това го наля и не изчака да изстине. Горещо. Нямаше да си чувства езика няколко часа, но си заслужаваше.
- Госпожице.. Мисля, че си взела моята чаша.
Седеше там, в тъмното, да един от кожените дивани, с ехидна усмивчица и рошава коса. Ръцете му бяха скръстени върху гърдите, така че мускулите се очертаваха още по ясно. После стана, изправи се във внушителните си приблизително два метра и тръгна към нея. Взе чашата от ръцете й, хвана я за рамото и започна да я води навътре.
- Ам.. Съжалявам за чашата, господин Валънтайн.. Аз просто бях адски.. изтощена и.. имах нужда от кафе, а.. столовата е затворена и.. - дишането й беше толкова учестено, че едва произнасяше думите.
- Знаеш, че е забранено, нали? Да влизаш тук?
- Да. Да, знам.
- Ще трябва да бъдеш.. хм.. наказана.
Думите й заседнаха на гърлото, емоциите забушуваха в главата й. Наказана? От него? О, благословено кафе. Вдигна глава, за да го погледне, и видя едно от онези изражения, които подсказваха, че човекът искрено се забавлява от ситуацията. Продължи да я води през тъмното помещение, едната ръка на кръста й. После стигнаха до една врата, която водеше до тъмен коридор с много картини по стените..
- Този коридор ми се познат..
- Няма как да не ти е познат.. Отиваме при директорката.
Тогава се сепна. Той наистина смяташе да я заведе, за да я накажат. А не.. да я накаже сам. Гръм и мълнии.
- Имам ли право на едно телефонно обаждане? - Опита се да звучи забавна, но никак не й се струваше забавно да я накажат още първия ден. Когато Джейс кимна насреща й, тя грабна телефона си и набра Вероника. - Спешно е. Пред кабинета на директорката.. Сгафих.

Разбира се, само от Сюзан можеше да се очаква да се забърка в неприятност докато се опитва да пие кафе. Това окончателно потвърждаваше хипотезата, че на нея нещо не й е наред.
- Добре. Как стана?
Стараеше се да звучи сериозно, но всъщност цялото това нещо я забавляваше.
- Да. Просто влезох да пия кафе. Не е престъпление - Сюз почти се тросна.
Разбира се, не беше нарочно. Просто да я накажат заради това щеше да бъде адски тъпо.
- Всъщност, престъпление е, понеже си нямала право да си там.
Разбра се, помисли си, Джейс е могъл да си затвори очите, но явно бе му доставило удоволствие. Тя завъртя очи, като по навик. Трябваше да измъкне Сюзан. Ако я накажеха сигурно нямаше да й позволят да излиза или нещо подобно. А това щеше да бъде страхотен кошмар.
- Добре. Ще говорим заедно с директорката.

Кабинета беше просторен, но въздухът имаше някакъв особен мирис. Знам какво е, помисли си Вероника, мирисът на наказание. Всеки, озовал се в този кабинет, се чувстваше като осъден на смърт чрез обезглавяване. Като че ли самото бясто беше заредено с нерви, които се предаваха по сететителите.
Директор Зеклос стоеше с гръб към тях, но когато вратата изтропа, се обърна. Очите й се присвиха, когато видя Сюзан.
- Госпожице Дисчейн. Срещаме се отново.
- Сигурно няма да ви е последната среща - промърмори Джейс.
Вероника подтисна импулса да се обърне и да го срита в стомаха. Въпреки всичко, вероятно беше прав. Разбира се. Ставаше въпрос за Джейс Валънтайн все пак. Сюзан не каза нищо.
- Нарушили сте поредното училищно правило, което...
Заформяше се поредната дълга реч. Зеклос дори не ги гледаше. Сюзан хвърли многозначителен поглед на Вероника. Добре, помисли си тя, сега е времето да влезна в роля.
Пристъпи напред и се вгледа в директорката с най-невинния си възможен поглед.
- Госпожо Зеклос? Извинете, че ви прекъсвам.
Гласът й звучеше като кадифе, напълно нежен, като че ли решеше косите на дъщеря си, а не говореше с директорката.
- Сюзан няма вина. Аз я изпратих спешно за кафе.
- Изобщо не е така - заяви Джейс с равен тон.
- Обвиняваш ме в лъжа?
Вероника рязко се извърна към него, като и тона и изражението й рязко се измениха.
- Виж какво. Ти си дампир, аз съм Озера. Ще мълчиш докато говоря.
Адската кучка, помисли си с известна насмешка Сюзан, но не го каза на глас. Продължаваше да се прави на примерна.
- Почувствах се зле. Наистина ми трябваше кафе.
А тонът й беше толкова истински. Очите й гледаха така умолително, че направо можеше да те заболи ако ги погледнеш. Невъзможно беше да лъже.

Цялата ситуация беше нелепа. Сюзан беше забила поглед виновно в земята, нещо толкова неприсъщо за нея. Вероника гледаше мило напред, толкова сигурна в себе си, толкова сигурна, че за другите не оставаше нищо друго освен и те да са сигурни. Джейс Валънтайн не вярваше на очите си и на начина, по който Вероника умее да играе роли. Директор Зеклос най накрая се беше обърнала към тях и преценяващо местеше поглед от едната на другата, а накрая и към Джейс. Накрая въздъхна и вдигна рамене.
- Предполагам, че този път може да ви се размине, госпожице Дисчейн. Но си знаете, изпитателен период. Ако пак объркате нещо в следващите две седмици, сте наказана да не излизате след последните камбани за приключване на вечеря. И.. ще ви назнача пазител Валънтайн за надзирател.
- Нужно ли е? - В един глас възроптаха Джейс и Вероника. Сюзан все така си седеше с приведена глава, с единствената разлика, че сега върху устните й танцуваше тържествуваща усмивка.
- Естествено, че е нужно. Не мисля, че сме имали друг такъв случай на дампир, обичащ да нарушава правилата в Академията. В цялата история на Академията. Ще я наглеждате, Валънтайн, и ако стане нещо, а аз не се съмнявам, че ще стане, ще докладвате право на мен. Ако не бяха непредвидените обстоятелства - погледа и се спря на Вероника, - досега да бяхте вън от тук, госпожице. Наясно ли сме с положението?
Мълчание, нарушено единствено от тиктакането на огромния неточен часовник окачен на стената. Сюзан най сетне вдигна глава и погледна смирено директорката, а после се завъртя и огледа отгоре до долу Джейс, с онзи поглед "само ако знаеш в какво се набърка".
- Предполагам, че е ясно. Можете да се връщате по заниманията си. Госпожите Озера, ако все още се чувствате зле, можете да си починете до края на предобедните занятия. Госпожица Дисчейн може да ви продружи, ако така ще се чувствате в безопасност.. Хайде, сега ме оставете.
Тримата излязоха от кабинета начело със Сюзан, която отново изглеждаше като себе си. Вероника поклати глава, за да покаже, че няма желание да пропуска следващия си час, и тръгна напред, за да влезе в кабинета по литература.
- Принцесо, принцесоо.. - гласът на Сюзан беше дразнещо сладък, не типичният й леко дрезгав секси глас, който подлудяваше момчетата. - Заедно сме сега, забрави ли? Славянска литература..
После се обърна към Джейс, който я гледаше с цялата злоба, на която беше способен, усмихна му се леко, козирува с насмешка и отново се врътна, за да настигне Вероника. Двете тръгнаха прегърнати към далечния край на коридора, където се изгубиха от погледа му в едно от помещенията.

Пф...колко мразех това нещо наречено училище. Направо ми се искаше да се гръмна, но поне този час беше поносим. Обичах литературата пък и учителката не беше строга и не обръщаше много внимание на няколко хвърчащи бележки.
Оставих тетрадката и химикала си на чина и се огледах. Сюзан и Точица все още ги нямаше. Приближих се към някакви морои, които оживено обсъждаха снощния купон. Случи се нещо необичайно. Когато се приближих единия започна да се смее нахално по онзи начин, с който би се опитал да се подиграе на някой морой от най-долните класи. Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми.
- Как е Ивашков? От кога мина на дампири? - усетих как ми прилошава. Супер... една пиянска издънка и хайде всички ме мразят, но ако съдех по погледите никой друг не ме беше видял. Това беше добре. С малко внушение всичко щеше да се оправи.
- Ти не си ме видял с дампир, а вие не сте чули това. - казах хладно, като използвах цялата си концентрация за да се справя. По лицата им се изписа объркване. Знаех какво е чувството. Все едно ти се губят някои моменти.
- Как беше снощи? - попитах групичката, която все още изглеждаше леко замаяна.
Не дочаках отговор, защото видях приятелките си да влизат в помещението и малко след тях госпожата. За щастие сядахме в една редица в дъното на стаята.
- Къде се загубихте? - попитах ги тихо.

- Щяха да я накажат - подхвърли Вероника разсеяно. - Сега е на изпитателен срок.
Жаклин поклати глава възмутено.
- Страхотно. Този днес се очертава адски интересен.
Групичка от момчета пред тях почти едновременно се обърнаха. Бяха дампири - високи и мускулести, с мургава кожа - и така бяха зяпнали Жаклин, все едно ей-сега и ще й се нахвърлят. Не обърнаха внимание нито на Вероника, нито на Сюзан.
- Лин? - подсвирна Рейв. - Извинявай за въпроса, но защо, по дяволите зяпат теб, а не мен?
- Защото имаш страхотно ниско самочувствие - поясни Вероника.
- Точно за това ще е.
Жаклин присви недоволно очи. Ето пак. Този Джаред не си поплюваше. Явно беше разпространил из цялото училище историята. Гадняр. Тя набързо обясни на Вероника и Сюз за какво става въпрос.
- Тотален тъпанар - оповести Рони. Замисли се: - Май има нужда от малко...
- ... Шамари. - довърши Сюзан.
- Щях да кажа внушение, но щом казваш.
И двете й приятелки се намръщиха. Внушението на Вероника беше по-силно от обичайното, но след като го използваше ... да кажем, че не се чувстваше особено добре. Тя често се чудеше защо изобщо има дарба, когато не мога да я използва пълноценно. В конкретния случай вероятно щеше да е достатъчна само мъничко магия. И въпреки това, двете момичета я гледаха сякаш се кани да се метне през прозореца, защото си мисли, че ще полети.
- Да не си посмяла. - заповяда Сюз.
- Ако искам - заяде се Вероника.
Все пак, тя беше разумната от двете.
- Не, не ако искаш. Ти не си Ерик и няма да използваш силите си за... за... за такива неща.
Вероника кимна. Беше права.

~~~

Нейтън Зеклос стоеше на три реда пред тях.
Часът по славянска литература отдавна беше започнал. Въпреки това, той не слушаше както обичайно правеше. Имаше нещо друго, което го занимаваше - или по-скоро някой. Вероника.
Тя беше най-ниската от трите. Стоеше точно в средата. Жаклин беше от лявата й страна, а Сюзан - от дясната. Както обикновено си шушнеха нещо - само трите. Така вгълбени в себе си, че не забелязваха почти никой. Включително и него самият. И съвсем неочаквано, това го натъжаваше.

Изведнъж ме заля лека вълна на тъга и интерес към Вероника и под интерес нямах предвид нормален интерес. Тя ми се струваше сладки и...ъъ секси и...Боже! Огледах се притеснено за да се уверя, че не съм казала това на глас. Никой не ме зяпаше все едно съм луда така, че всичко беше наред. Почти наред. От кога бях започнала да си падам по най-добрата си приятелка? Нуждаех се от кафе и едно обезболяващо веднага. Може би главоболието причинено от снощното парти си казваше думата или пък полудявах? Изправих се рязко, като привлякох всички погледи към себе си.
- Какво има госпожице Ивашков? - попита ме учителката изненадана. В първия момент останах вцепенена заради още няколко вълни от различни чувства. Изненада, шок, притеснение, насмешка, любов... ох... и всичко това беше свързано с мен, но определено не идваше от мен.
- Лошо ми е...моля ви пуснете ме! - примолих се с най-ангелското си изражение. Може би наистина изглеждах зле, защото учителката кимна и ме помоли да намина през медицинската сестра.
Излязох от стаята бързо и когато се отдалечих усетих как всички тези чувства изчезват.

Жаклин не беше предупредила, че и е лошо, така че Вероника се почувства леко странно. Сякаш приятелката й не й беше казала нещо важно. Не вярваше, че може да крие съзнателно. Та те бяха толкова близки - почти както се чувстваше тя към Кристиан. След като родителите им починаха, Вероника и брат й останаха сами с леля си. Тя още ги посещаваше от време на време, но не толкова често. Поне вече не се опитваше да контролира живота им. По времето, по което растяха, Кристиан се изгради като много по-различен човек от Вероника. Тя беше мила, учтива и някак си невинно чаровна. Това караше възрастните да й се усмихват и да се дивят на русата й коса и сините очи. При Кристиан - точно обратното. Той наричаше нещата с истинските им имена. Казваше на лелите в автобуса да се мръднат, защото няма от какво да са уморени. Открадна на перуката на леля Зоуи. Веднъж дори скри ченето на чичо Албърт. Вършеше всевъзможни пакости, които по-скоро биха подхождали на малко дете. Скоро обаче заряза детинското поведение и се превърна в нещо страшно.
Започнаха скандалите. Първо беше само крещенето. След това Кристиан започна да чупи и хвърля каквото му падне. Никога не се караше с Вероника, само с леля им. И въпреки всичко, илюзията за каквото и да е било семейство изчезна. Кристиан може и да не го искаше, но Вероника се нуждаеше от това. Ето сега например. Преди две години щеше да отиде при брат си и да му каже всичко. Сега вече не. Знаеше как ще реагира и това не й помагаше изобщо.
Нямаше нужда от гневът му. Имаше нужда от вниманието му.

Часът свърши по-бързо, отколкото можеше да се предполага. Двете със Сюзан набързо събраха учебниците, които и без това не бяха много. Не бързаха особено - щяха да имат различни часове.
- История? - тъжно въздъхна Вероника. - Смятам, че просто не е честно да те подлагат на това.
- Определено. Тези хора живеят само за да направят живота ми по-труден. - усмихна й се Рейв.
Прегърнаха се и всяка пое в различна посока по коридора.
Вероника трябваше да посети захранващите първо. Междучасието щеше да продължи около 20 минути, а следващия й час беше близо до залата за хранене. Тя пое по коридора и после сви надясно. Само след минута вече се намираше пред кабинките. Всеки път й ставаше нервно. Някак я беше страх от ухапванията. Захранващата й беше висока жена на около средна възраст с къса коса, чийто цвят не беше особено определен. Не беше красива, нито изглеждаше човек, за когото някой може да съжалява.
"Е, добре" помисли си "Хайде да се нахраним"
Тя се приближи и седна на стола, който я приближаваше до полу-прозрачната шия на жената. Върху нея личаха следи от многобройни ухапвания. Зъбите й се впиха в захранващата и жената изохка. Болката й беше кратка. След това на нейно място се появи само невероятното удоволствие от ухапването на вампир.

На излизане реши, че малко кофеин няма да й се отрази зле и отиде да си купи Кола. За разлика от Сюзан, тя пиеше почти само кола.
Преди да напусне залата, видя едно момче. Беше висок, русокос и доста красив, доколкото можеше да види. Нещо й подсказа името му: Нейтън Зеклос. Не можеше да си спомни откъде го познава. Беше племенник на директорката, но май не се разбираха много добре.
Тогава се сети. Предната учебна година, точно към края беше дошла да се види с директорката - заради Сюзан, разбира се. В чакалната беше и Нейтън. Точно след като излезе от дирекцията, той се приближи и изля върху нея цялото си кафе.
Така и не разбра защо.
Вероника изпи колкото се може повече от колата си и с решително изражение се приближи към него.
- Хей - усмихна му се и го поля.
Не можеше да стигне главата му, така че искания ефект на "слепената руса коса" не се получи, но за сметка на това пък Нейтън изглеждаше доста стреснат.
- Сега сме квит - заяви тя.

Сюзан седна на мраморната пейка сложена посредата на нищото в коридора пред стаята по история. Декораторите на сградата или са били пияни, или просто не са били декоратори. Трябваше да чака Джейс преди всеки час, за да я проверява дали е в изрядно състояние, дали присъства, дали предизвиква побоища.. обичайните неща. Oчите й вече се затваряха и само се молеше да дойде по бързо, да я провери и да я остави да влезе в прохладната класна стая, където да спи следващите 40 минути.
- Е, госпожице пакост, каква глупост успяхте да свършите през изминалия час. - Гласът му беше подигравателен, усмивката ехидка, косата - все така рошава. - О, май ти се спи?
- Млъквай. Какво искаш да проверяваш? Трябва ли да събличам за целта? - Беше по скоро бясна, отколкото флиртуваща, но все пак успя да го жегне, защото очите му замижаха. - Няма начин да се съблека, така че давай въпросите по бързо. Трябва ли да духам някъде, за да установим, че не съм пияна?
- Дори ти не си толкова експедитивна, няма нужда от такива тестове. Просто трябваше да се уверя, че присъстваш. Духането ще е някоя вечер.. когато все пак е възможно да си употребявала алкохол.
Остави я да седи така, зяпнала, по средата на коридора, гледайки към отдалечаващият му се гръб. Наложи му се да тръгне малко по бързо, да я секне някак си, защото вече почваше да му личи затъмнения поглед. Да се съблече? Какво, по дяволите, си мислеше това момиче. Сякаш беше там с единствената цел да го съсипе, да го унижи и да го изхвърли позорно от академията. Нямаше да я бъде. Никога не беше срещал момиче с такова отношение, момиче, което толкова лесно би могло да бъде сбъркано за лесно, а всъщност да не се дава на никого. Беше го забелязал, как я гледат момчетата и лекотата, с която тя се справяше с тях. Не беше видял нито едно по интимно действие от нейна страна, но въпреки това изглеждаше сякаш е близка със всички.. От онези момичета, които въртят всичко на пръста си. А изглеждаше сякаш дори не го иска.
- Госпожице Дисчейн? Ще ни удостоите ли с присъствието си? В стаята?
Грабна чантата си от пейката и влезе в прохладното помещение, затръшвайки вратата след себе си. Масата в дъното си беше свободна, нейната си маса. Седна и се просна върху учебниците, които щяха да и служат за възглавница. И за прикритие на почервенелите й бузи.

Вероника мразеше госпожа Къбстомп.
Тя беше стара, както повечето учителки, и на всичкото отгоре явно нямаше никакви нормални чувства. По дяволите, как може да я сложи да се упражнява не с кой да е, а с Нейтън? Същият Нейтън, който заля с колата си. Беше й някак съвестно за колата, всъщност.
Трабваше да правят някаква тъпа карта на света. Господи, чувстваше се като на 11. Стараеше се да гледа нацупено, но от гадното красиво отвратително прекрасно лице на Нейтън не слизаше също толкова гадната му усмивка.
Приличаше на ангел. Не, че го гледаше. Просто знаеше, че прилича на ангел. Добре де, знаше го, защото го гледаше. И защото я попита дали може да се справи сама с такъв прекрасен глас, че човек направо би се зачудил защо го е заляла с колата си.
Известно време работеха в мълчание, но подобно нещо просто не се издържаше.
- Не те гледам - заяви тя ни в клин, ни в ръкав. - Изобщо даже.
- Разбира се - каза той и изглеждаше толкова искрен и невинен, че направо ти се искаше да му фраснеш един.
- Тогава ти защо ме гледаш?
- Всички те гледат. Просто ти не ги забелязваш.
Усмихна й се леко и започна да лепи Южна Америка.
- Мразя те - промърмори тя и се зае с останала част от работата си.

Оказа се обаче, че да мразиш Нейтън Зеклос беше страхотно трудно. Да, той беше саркастичен, дори прекалено, но точно сега се държеше прекрасно. Усмихваше се, шегубаше се незлобливо и беше тотално очарователен. Като някакво плюшено мече, което от време на време вади ножче и те ръчка с него, но през повече време просто пиете чай заедно.
Да, умът на Вероника правеше невероятни сравнения.

~~~

Ерик видя как Жаклин напусна кабинета почти бежешком. Явно беше разбрала. Най-сетне.
Той знаеше от доста време за това. Разбира се, във всезнанието му имаха пръст виденията, които получаваше сестра му, Таша. В известен смисъл, той работеше за нея. Можеше да гледа на нея като на зъл гений, а той беше помощникът й. Е, ето я и възможността. Жаклин вече знаеше за силите си, беше ги открила и скоо щеша да ги разбере. Вероника можеше да контролира магията си. Така че ето ти идеална възможност да действа. Никой не го подозираше. Или поне той така си мислеше.

- Госпожице Дисчейн, госпожице ! - гласът на историчката се промъкна някъде между завесите разделящи съня от реалността. - Здравата сте загазила.
Целият клас се бе обърнал назад и зяпаше заспалата Сюзан и бясната госпожа по история, която седеше надвесена над чина й. Половината час беше минал, онази половина, която се отнасяше до обобщаване какво ще се учи тази година, разпитване за лятото. Сега беше време на случайните въпроси към всеки ученик, за да се затвърдят спомените му по материала. Спомените на Сюзан бяха някъде надълбоко в заспалото й съзнание. И този път беше сгафила прекалено бързо.
- Струва ми се, че ще е добре да направите едно пътуване до директорката. Или да извикам надзирателя ви. Определено това ще е по добре, не искаме прекалено сериозни мерки толкова рано, все пак.
Учителката извади пейджъра си от едно чекмедже в бюрото, което предизвика хихиканията на повечето ученици в стаята. На Сюзан никак не й беше смешно. Джейс непременно щеше да използва това срещу нея, а сега беше най неподходящият момент да не може да бъде около Вероника. Всъщност винаги беше неподходящ момент. След буквално секунди се чу почукване на вратата и в стаята влезе усмихнатият пазител. Приближи се тихо до учителката, прошепна й нещо в ухото, после кимна на Сюзан да го последва и излезе от стаята. Момичето събра нещата си, извини се на учителката и изрита нечия раница по пътя.
Джейс седеше навън, облегнат на стената, все така едихно ухилен. Сякаш чакаше всеки момент да му благодари.
- Измъкна ме? - Едната й вежда се стелна нагоре, изразявайки учудването.
- Казах, че съм те изтощил от извънредни тренировки, които са наказанието ти. Също така, че директорката е изключително заета и уморена и едва ли ще оцени факта, че някой я притеснява за нещо толкова незначително като заспиване в клас. Взимай си нещата, ще те черпя кафе.
- Моля? Кафе? Не си бесен?
- За какво да съм бесен? Трябва да те наглеждам, не мога да те пусна да скиташ сама, ще си навлечеш някакви неприятности. А и явно си любителка на кафето, когато не можеш да го получиш легално.
Искаше някак да му затвори устата, но беше толкова уморена, че просто вдигна рамене и се завлачи след него. Минаха покрай стаята по география и Сюзан чу как Вероника обяснява нещо на висок глас пред целия клас. Усмихна се леко на удоволствието, което доставяше на приятелката й да говори пред хора. После обаче нещо друго й направи впечатление. Ерик Дашков се беше облегнал в сянката и наблюдаваше едно тичащо русо момиче. Трябваха й няколко секунди да се усети, че тичащото момиче беше Жаклин. После всички други изчезна, цялото раздразнение от днешния ден се събра на едно място, причерня й. Чантата й падна на пода, а стъпките й отекваха по камъка, докато задминаваше Джейс. Ерик се обърна точно в момента, в който кракът й се отлепи от земята и се залепи.. с доста голяма скорост в слабините му. След това го срита още веднъж, върна се, за да си вземе чантата, и под стъписаните погледи на двамата започна да се качва навъзмутимо нагоре по стълбите.

Часът приключи сравнително бързо, което до някъде се стори странно на Вероника. Повечето учебни занятия течаха бавно и мудно и това я изнервяше. От малка беше свикнала да не показва какво наистина чувства. Така че когато тръгна да си прибира учебниците заяви с най-спокойния си възможен тон:
- Надявам се да не ми се наложи да работя пак с теб.
Нейтън й се усмихна невинно.
- Изобщо не си мислиш така.
- Не е вярно. - възмути се Вероника.
Той поклати глава, обърна се за да си ходи.
- Не можеш да ме излъжеш - подхвърли.
Имаше нещо до болка познато в него, в сарказма му, в гласът му, в начина, по който отмяташе косата от лицето си, в почти неприсъщата му усмивка, в големите ангелски очи... Не знаеше какво я караше да си мисли за него. Той беше красив, но не и популярен. Като че ли омишлено странеше от останалите, прогонваше ги с шегите си, дразнеше ги. Тя беше наясно, че вероятно са се познавали преди случката с кафето - иначе не би могла да знае името му. Интересно от къде ли? От къде ли?
Трябваше да си спомни.

Беше миналата година. Бяха отишли на ски за през лятната ваканция при братовчеда на Жаклин - Ейдриън.
Ейдриън можеше да се опише с две думи - цигари и алкохол. И въпреки това имаше някакво особено излъчване. Със Сюз не спряха да се заяждат. Определено вечерите бяха адски забавни. Тогава за пръв път Вероника срещна Нейтън, но не му обърна никакво внамание. Тя нямаше навик да обръща внимание на момчетата. Те можеше да я дразнят, да я нервират, но не и да я интересуват. Имаше различни цели, интереси и приоритети.
Дали и сега беше същото?

Не. Отрече го мислено. Не съм влюбена в Нейтън Зеклос. В никакъв случай. При никакви обстоятелства. НЕ.
Не беше възможно, понеже беше красива, популярна и сладка.
Не беше възможно, понеже той беше арогантен и гаден, независимо, че изобщо не изглеждаше така.
Не беше възможно, понеже никога не би излязла с приятел на Ейдриън Ивашков.
Просто трябваше да спре на всеки десет минути да си мисли за него.

След училище трябваше да намери Сюзан и да говори с нея. Тя винаги знаеше какво да каже в такива ситуации. Беше някак си... пряма и действаше бързо. Точно това й трябваше в момента.

Вероника излезе от стаята и тръгна безцелно напред, надявайки се да се блъсне случайно в Сюзан и да й разкаже всичко. Реши да завие по един от коридорите и да погледне дали не е в обсерваторията, Рейв обожаваше да седи там. Тогава се натъкна на громна група шушукащи ученици, наобиколили нещо на земята. Часът още дори не беше свършил, бяха ги пуснали по рано, така че бързината, с която се беше сформирала публиката я стъписа. Вдигна се на пръсти, за да погледне какво гледат, и видя свития на пода Ерик. В момента, в който я видяха, шушукането се усили и скоро започна да отделя произволни думи.. Сюзан.. Топки.. Ерик.
- Лудата ти приятелка е ритнала горкото момче в топките. Безпричинно. - Изсъскването дойде някъде отляво, където кукленското личице на Кейти Старскай я гледаше с неподправена злоба. - Може би трябва да й сложиш каишка, Рони, и надпис "внимание, зло куче". О, грешка. "Зла кучка"
- Махни се от погледа ми или ще рискувам да си разваля маникюра и ще ти счупя хубавото носле, Старскай. Сериозна съм.
Тълпата замлъкна. Вероника се огледа и видя в дъното да стои Джейс Валънтайн и да гледа все още стресирано цялата сцена. Когато успя да се добере до него, го побутна леко. Той просто вдигна рамене в недоумение.
- Нямам представа какво и стана. Беше зад мен и изведнъж изтича до него и го ритна. После изтича нагоре.
Е, значи все пак беше права за обсерваторията. Врътна се без да му каже нищо и се заизкачва по стълбите. Когато най после стигна, видя, че вратата към покрива е отворена, и тръгна натам. Сюзан седеше близо до ръба, дългата й коса се развяваше от нощния вятър. А тя се смееше. Смееше се с онзи нейн детински глас, който се появяваше, когато направеше някоя върховна глупост.
- Ритнах Ерик Ивашков в топките. - Истеричния смях се засили.
- Просиш си боя. Наистина имам нужда да си тук, а не да те изгонят още на първата седмица..
- М, има нещо. Какво е?
- Помниш Ейдриън, нали?
- Естествено, че го помня, цигари и алкохол. Би ми бил идол, ако не беше кофти фамилията.
- Нейтън Зеклос. Приятелят му. Онзи, който ме поля с кафе.
Сюзан вдигна очи от разхождащите се долу двойки и погледна приятелката си с учудване. Никога не я беше чувала да говори така за някое момче, толкова притеснено. Никога не я беше чувала да говори за момче, ако ставаше на въпрос.

- Русото момче от купона...
Помнеше го. Беше страхотно висок, но някак си... не достатъчно предизвикателно красив. Беше светъл, донякъде забавен, но съвсем не от типът, който Сюзан харесваше.
- Той. Днес бяхме заедно по География.
- Сериозно? Карти ли лепихте?
Вероника се поусмихна.
- Всъщност, да. И той беше... Как да ти кажа...
Запъна се. Коя дума търсеше? Имаше ли изобщо дума, която да може да опише Нейтън? Сепна се. По дяволите, напомни си, не съм влюбена в него. Тогава какво правеше тук при Сюзан? Вярно, обичаше да си говори с нея, но не до такава степен, че да изпитва нужда да й разказва за всяка подробност от живота си. Не.
- Мисля - изтърси накрая, - че го харесвам.
Сюзан я погледна невярващо. Думата "зяпна" може би би била по-подходяща, само дено тя изобщо не зяпаше. Можеше да излючва недоумение с цялото си лице толкова добре, че на човек направо не му се вярваше.
- Мъник, някой се е вселил в теб. С положителност е така.
Вярно, че Нейтън беше рус и красив, но по характер така рязко се различаваше от нея.
- Да - измърмори Вероника - и аз така смятам.

~~~

Ерик имаше още една причина да мрази Сюзан. Не стига, че беше провалила първият му идеален план, ами сега имаше намерение да провали и вторият. Но как да се досети човек, че този магнит за природни бедствия ще успея да си спечели надзирател? И то не кой да е надзирател, а именно Джейс Валънтайн.
Повечето ученички бяха готови да направят какво ли не само заради Джейс. Въпреки че беше вампир, той притежаваше такъв чар и сексапил, че никой не можеше да му устой. Вероятно името му щеше да се използва като символ на "страхотно сладък учител" още години наред. Който обаче го познаваше, никога не би го нарекъл сладък.
Опасен. Той беше опасен и никога не би позволил на който и да е било да докосне Сюзан, ако се появяха някакви подозрения.
Да. Тя правеше живота на Ерик същински кошмар.

» Училище за вампири [П.С. и Кристин Каст]