Нов град, за пореден път. Местила съм се толкова пъти, че вече не знам точната бройка. Странно е, малко, задушаващо и в същото време.. успокояващо. Но не се чувствах в безопасност, имаше нещо във въздуха, което не предвещаваше нищо добро. Чад се държеше подобаващо, бях му благодарна, че ми позволи да се представям като негова сестра. Разбира се, нещото с фамилиите.. Но казахме, че нашите са разведени, така че събудената симпатия от ръководството предотврати излишни въпроси. Бяхме заедно преди десет години, които на мен ми се струваха като три дни.. Той обаче се е променил неимоверно, състарен е. Ужасно е да гледаш как хората край теб остаряват. Тъжно е.
Чувствах се не на място след цялата шумотевица, приготовления за купони, пискането на тийнейджърките за нова дрешка и мръснишките погледи на момчетата. Бях го преживяла вече. Преживявала.. толкова много пъти. Сякаш съм замръзнала във времето, някъде в края на гимназията, вечно обречена да се скитам от един бал на друг, да се правя, че алкохолът не ми понася, да казвам, че не съм пробвала наркотици, да сменям маските. Да си крия цигарите. И да пиша домашни. Последното всъщност ми доставя удоволствие.. Когато имаш толкова много време, имаш няколко избора.. Да живееш в постоянен купон, което не е чак толкова лошо, но след първите триста години омръзва. Или да почнеш да учиш. Аз почнах да уча. Учих всичко. Някои неща ми се отдаваха, други не, но не беше от значение, тъй като безумното упорство си казва думата рано или късно. Не можех да рисувам и ме влудяваше, защото беше от нещата, които.. ти идват отвътре. На мен не ми идваше.
Първият ден ми беше най омразен. Оглеждат те като прясно месо, изреждат се поне петима, които те канят на среща, и поне десет момичета, които ще те мразят до края на живота си, защото си отмъкнала сърцата на зомбитата, които допреди 5 минути са ходили след тях. Беше ми жал, защото знаех, че са прави, че никой няма право да изглежда така, да се държи така, да омайва така. Да проваля усилията от последните 3 години да се изкачиш най отгоре. Най вече, беше ми жал, защото знаех, че заслужават местата си. Повечето бяха безсърдечни кучки, но изглеждаха добре, държаха се добре и ръководеха добре. След гимназията следваше падението им, така че не беше честно да отнемам възхода и кулминацията.. Но нямах избор, нямах какво друго да правя освен да съществувам. Понякога, когато бях в особено добро настроение, внушавах на момчетата, че те са по хубави и по добри, но това никога не продължаваше дълго, никое внушение не е толкова силно, за да прикрие такава лъжа.
Така че пропуснах първия ден. Подредих новата стая и помогнах на Чад да ме представи на познатите си, които ме гледаха като паднал от небето ангел. Ах, как не подозираха колко са прави.
Щяхме да излезем вечерта, малко забавление за един измъчен от вековете вампир.
Дано въздуха лъжеше, дано не се наложеше пак да бягам от клади.
![[ V a m p i r e ]](https://2img.net/i/fa/empty.gif)
