[ метеоритен дъжд ]

Училището свърши бързо и се оказа по-голяма гадост, отколкото се очакваше.
Вероника въздъхна. Страшно много й се пушеше, но вече поне едно столетие се опитваше да ги откаже. Така и не разбра защо реши, че повече няма да пуши. Всъщност, цигарите не я разболяваха. Вампирите не боледуваха.
Тя стоеше на терасата и се опитваше да се успокой. Все пак, всичко беше сравнително наред. Като изключим, че градът бъкаше от вампири. Беше се запознала вече с две - и двете бяха по-злобни от нея. Само тя ли беше хъм мила и добра? Ако изобщо за нея можеше да се каже, че е мила. Или пък добра. Лошотията, както казваше Джонатан някога, си има граници. Някак си, до известна степен е симпатична понякога. Някак си, чаровно гаднярска.
И все пак. Умът й не го побираше. Три вампирки в един и същи град. И трите се хранеха с човешка кръв. Вероника усещаше силата на кръвта в тях. Това автоматично ги правеше опасни.
Тя се обърна към вратата на стаята си. Трябваше да се приготви. Скоро щеше да се стъмни. Беше специална нощ и тя го знаеше.

Вървеше без да бърза. Градът не беше кой знае колко голям и скоро успя да излезе от него. Беше облечена възможно най-незабележимо, а дългата й коса беше прибрана отзад, за да не й пречи. Щеше да има метеоритен дъжд
В очите на хората в такива нещи можеха да се наблюдават какви ли не цветове в небето. И беше красиво. С вампирското зрение обаче въпросът стоеше по съвсем различен начин. Детайлите удивляваха. Цветовете искряха. Красота.
През годините Вероника се беше научила да цени подобни нощи. Те я караха да се чувства щастлива за това, което е. И тя в действителност беше щастлива. Щеше да чака търпеливо на поляната, без да има нужда да се движи, без да прави каквото и да е било. За 600 години човек се научаваше на търпение.

Имаше някой друг, освен самата нея. Тя усети чуждото присъствие и автоматично се извърна. Вампир. Каква изненада. Пред нея стоеше тъмноко момиче, което й се стори страхотно познато. Беше го виждала. Беше го познавала.

Усети я още като излезе от града. Движеше се на безопасно разстояние, абсолютно безшумно. Не би обърнала внимание на друг вампир в някой от големите градове, в Чикаго ги срещаше постоянно. Но тук, тук беше притеснително. По притеснителното беше, че я познаваше. Познаваше движенията й, начина, по който се придвижваше. Понякога ставаше така с вампирите, разпознаваха присъствието, а не аромата. Защото аромата отсъстваше.
Тогава се сети. Беше безопасно, особено с нея. Приближи се, така че да я чуе, така че да не я нападне. Вероника се обърна и очите й се разшириха. И двете се видяха в спомените си, облечени в зелените военновъздушни униформи. Бяха си изгубили следите след катастрофата, трябваше все пак някак да прикрият факта, че са оцелели след катастрофа на бомбандировач, пренасящ 4 атомни бомби.
Бяха се запознали 3 години преди инцидента, докато се записваха като доброволки в армията. Повечето вампири не го правеха, нехаеха за хората, но те се бяха намерили някак си. Три години бяха неразделни, летяха заедно, винаги заедно. После нещо се обърка, загубила контрол над самолета, някъде над Гренландия, точно след като бяха излетяли. По вестниците не казаха нищо, предполагаемите им близки получиха благодарствени писма, в които се съобщаваше за смъртта им, обещания за паметник в тяхна чест. Не се случи. Телата не бяха открити. Още по хубаво. Разделиха се два дни след това, тръгнаха в противоположни посоки, без обещания да се срещнат отново. И сега, след всички тези години, в този малък град.
Сюзан козирува, докато се опитваше да не се смее. Беше един от малкото случаи, когато наистина се бе привързала към някого. Прегърна я, малко по ниската Вероника, миришеща единствено на цигари.
- Метеоритния дъжд?
- Да, цветовете.. Сюзан.. Странно е. Тук. След толкова време.
- Ще го обсъдим утре или по късно. - Замълча за няколко секунди, после се сети за ужасното си предчувствие от по рано. - Имаме проблем, нали?
- Има още вампири. И са от онези.. Все още неизморените, все още тийнейджърите. Проблеми. Усеща се във въздуха, нали?

Знаеше го. Усещаше го.
За тях не беше проблем това как живеят останалите. Беше проблем обаче, че заради чужди действия можеха да хванат тях. Вероника обикновено успяваше да избяга. Сюзан просто се надяваше да успее да избяга. Отдавна бяха свършили годините на гимназията. Прекалено отдавна, за да го помнят.
Вероника стана твърде здравомислеща за годините си. Вярно, на шестотин и няколко години се предполага, че човек мисли реално. Не с всички ставаше така. Някой все още се чувстваха нормално като тийнеъджъри. Чувстваха се млади и безотговорни. Само че не с всички беше така. Беше някак си различно за всеки.
Двете стояха прави сред поляната, вперили поглед в небето, чакащи метеоритния дъжд.

Нощта беше спокойна. Вятърът подухваше листата и те шумяха, сякаш си шепнеха.
Разбира се, всяко хубаво нещо си има край. Така и тишината и спокойсвието имаха край. В случаят края беше доста неприятен и кървав. Нещо, което всеки би запомнил за цял живот.
Първо се чу вик. Беше далечен, но силен. После още един. И още един. Сюзан и Вероника извърнаха глави към гората, от където идваха звуците. Скоро гласът приближи и го видяха.
Беше мъж на около 30 години, добре сложен, с тук-там прошарена коса, не толкова от възрастта, отколкото от грижите. Не се беше бръснал от дни, а дрехите му бяха изтъркани и стари, но не това правешевпечатление. Целият беше в кръв. Тялото му беше разкъсано, все едно цялото беше от плат. Сякаш малки деца си бяха играли с него като с кукла.
Ухаеше така вкусно. Шоколадова торта, помисли си Вероника тъжно, все едно да видиш шоколадова торта.
Не усети как се е озовала пред нея. Човекът сякаш не я виждаше, вероятно изобщо не знаеше къде се намира. Тя се наведе. Шоколадова торта. Храна. Облиза устни. Щеше да умре. С или без нейна помощ.