a в мене - всичко тъжна проза е.

Нямам някакви по дълги разкази etc.. Просто моментни излияния.

Отдавна не ни беше празнично, а повечето столове около масата стояха празни. Всъщност всички без четирите, на които седяхме ние. От десетина минути цареше неловката тишина, която очаквах цяла вечер. Която очаквах две години, ако трябва да сме точни. Седяхме така, двама по двама, един срещу друг, както сме били толкова много пъти преди, онова лято, когато все още можехме да дишаме заедно. И не в онзи смисъл.. Макар да има и малко от него.
И тогава, точно тогава.. Онова, за което се молех да не стане..

- Идвам след малко, трябва да се обадя, наистина е спешно. – Лека, бърза целувка по бузата, моята фалшива успокоителна усмивка, а след това забързаните му стъпки по коридора, бавно заглъхващи.

И знам, че ако погледите можеха да убиват, ако хвърляха стрели, ако изгаряха.. Трупът ми, надупчен с хиляди стрели, с обгорена кожа и изражение на тих ужас, щеше да го чака безжизнен на стола вместо мен. Но за мое щастие от погледите просто боли.

- Ще се справите с мълчанието и без мен, ще отида да донеса още вино. – Още един стол остана празен.. Като онази игра, в която хората отпадат един по един, докато накрая не останат двама да се гонят около първото място.

- Да. – Лаконичността ни се преля в едно, изпълни стаята и за момент погледите ни и душите ни, мислите ни се срещнаха. Само за момент. После изчезна отново, заедно с въздуха, който издишахме.

Тишина. От онази, раздиращата, едновременно адски студена и безумно гореща.

- Променила си се..

- Няма нужда да говориш с мен, ще се върнат след малко, дотогава можем просто да си помълчим.. Досега не ти беше проблем.

- Бях сърдит. Бях бесен. Бях..

- Какво? Беше си ти. Нямам нужда от оправдания. Нямам нужда от нищо, с твоите отпечатъци върху него, нищо с твоите идеи върху него.

- Ти си с моите отпечатъци върху себе си. И с моите идеи.. Пак върху теб.

- Майната ти.

- Все така мила. И все така лесна за вбесяване.

Преглътнах, стиснах очи. Не плачех, защото ми беше тъжно, просто.. Яд, просто яд.

- Е.. за времето? Да пием..

- За вятъра или за годините?

- Кое от двете си ти?

- Аз съм всичко, аз съм каквато ме направи. Всъщност.. аз съм каквато вярваше, че съм. Затова не съм глупава.

- За Ка?

- Тоест за всичко? Тоест за мен?

- Ако те кара да се чувстваш добре..

Замислих се, докато вдигах чашата. Можех да кажа много неща, да го срежа, да мълча. Или просто да отида да се разходя в снега. Или.. можех да не идвам.

- Кара ме да се чувствам. Кара ме да затварям очи и да усещам аромата на розите. Кара ме да си спомням за Кулата. Кара ме да си спомням името ти.. Не мога да кажа дали ми харесва. По-вероятно не. Най-вероятно не. Но ме кара да бъда Сюзан. И е спомен. И е минало. И е магия. А всъщност е просто Ка.

- Знаеш по-добре от това..

- Тук съм, значи не знам. Дойдох, мислех, че.. надявах се, вярвах, че ще е различно. Че няма да го има онова тогава. А ти няма да си онзи стрелец.

- Аз не съм онзи стрелец. Аз съм.. какъвто ме направи. Какъвто повярва, че съм. – Смехът му се заклещи в главата ми, замъгли погледа ми, заглуши всички звуци. – Аз съм си аз, а ти си си ти. За добро или за лошо. Най-вероятно и за двете, но предимно за лошо. Ка.

- Грозната..

- Не, недей. Просто недей. Ще си тръгвам, той ще се върне скоро.. Кажи му, че аз ще заредя печката, няма нужда да става рано.

- Благодаря.. предполагам. Сладки сънища?

- Не.. Просто малко чист въздух. Сбогом, Сюзан.

- Сбогом, Стрелецо..

И така, със измислена роза в стаята и с отдалечаващият се звук от сърцето му, аз седях. В една къща с двамата, с миналото и с настоящото бъдеще. Или бъдещето настояще, мисля че и двете важат. Един.. последен сериозен, истински разговор. Без въпроси. И без въпроси, отговарящи на предишните въпроси. Само Ка и въздуха, само първата любов, досадната. Фалшивата ми истина отпреди две лета. И тогава разбрах..
.. винаги е било така. Винаги аз съм била тази, която умира на клада. Моята клада обаче беше цял рай. И жертвата в името на онова изтъняване във времето, което тогава наричах любов, сега се отплащаше. С лихвите, с много слънца и летни дъждове. И.. Без реки, никакви реки вече.

Трак – трак. Пръстите й играеха по клавиатурата, на всеки десетина минути прекъсваха бързия си танц и се сключваха около горещата чаша кафе. Един кичур червена коса падаше пред очите й, пред тъмно лилавата рамка на очилата, които носеше само вкъщи пред компютъра. Трак – трак – трак. Времето летеше почти със същата скорост, с която се умножаваха буквите по белия екран. А всъщност умът й беше на друго място, някъде години назад, мили назад. На едно несъществуващо място с хиляди рози. Там където се смееше Пурпурния крал, където розите бяха с почти същия цвят като косата й. Почти нарочно, почти случайност.
- Ка.. – устните й леко се отвориха, за да изрекат единствената сричка, на която се основаваше целият й живот, всичките й мечти, синьото в очите й и.. – Ка.
- Трябва да спреш. Манията ти започва да ме плаши. Бълнуваш го дори и насън. Ка.. И Роланд. Спориш със него сякаш си Сюзан, а после.. всяка вечер, всяка вечер плачеш. Понякога червеното в косите ти ме плаши, Ейс.
Казваше й Ейс. Необяснимо защо.. Може би не помнеше името й. Може би не го харесваше. А може би просто.. Не знам, авиация може би.
- Червеното в косите ми? Какво има в косите ми, Джеф?
- Огънят. Аз също сънувам кошмари. Сънувам как гориш. Сънувам как седиш на прозореца. Сънувам едва прикритите ви поздрави. Сънувам го как те целува, Ейс. Аз ревнувам от призрак, ревнувам от измислен герой, ревнувам от приказка. Понякога.. Понякога мисля, че го обичаш.
- Обичам го.
Докато говореха пръстите й продължаваха да танцуват по клавиатурата. Отговаряше му тихо и кратко, почти шепнейки. Но не, за да пази тишина, а защото.. Не искаше да го казва? Сякаш шепота отричаше думите й, сякаш ги правеше по малко истински.
- Обичаш го. – Повтори той. Известно време устните му продължиха да мърдат, оформяйки думите, после престана. – Докато си с мен?
- Докато съм себе си.
- Защото си Сюзан?
- Защото съм аз. За теб не съм Сюзан. За теб не съм дори тази в паспорта си.
- Да, Ейс. Името, годините, адреса.. Какво значение имат щом знам названието на пулса ти, възрастта на желанията ти и адреса на сърцето ти.
Чак сега погледа й се отклони от екрана на лаптопа, който седеше върху краката й. Погледна го над очилата, вдигна лявата си вежда и щом видя, че е сериозен, избухна в смях. Краката й се размърдаха, лаптопа кривна на дясно и ако не беше бързата реакция на ръката му, най вероятно щеше да падне върху плочките. Взе го, хвърли бърз поглед към отворения документ в Word, но не си направи труда да прочете дори една дума, просто трябваше да види шрифта, с който беше писано.. Това му беше достатъчно, за да разбере в какво настроение е, за какво пише, какво се върти в главата й..
- Ка.
- Точно така, Джеф, Ка. Ако се бях родила в главата му, а не в този град? И.. ако след толкова обикаляния на Ню Йорк все пак бях намерила розата? Ако можех да умра на клада вместо от старост? Ако можех да яздя вместо да карам някаква средно прекрасна кола, която.. Не може да ми отвърне, ако я погаля. Няма да изпръхти в отговор и няма да видя разбирането й в големите очи?
- Мислиш прекалено много, Ейс. Ако е..
- О, Ка.
- Наистина ме плашиш понякога. – Усмивката му бе едва загатната и все пак там.
Продължиха да лежат един до друг на леглото, вече мълчаливо. Той четеше, а тя просто отпиваше бавно от кафето и изучаваше сенките, които хвърляха почти пуснатите завеси върху червения килим. На стената висеше черно-бяла снимка на едва разпъпила се роза. Облегната на гардероба седеше черна китара, леко напрашена.
Айлийн затвори очи и почти усети летния полъх по лицето си. Спомняше си..
Седяха на плажа в кръг, огънят хвърляше сенки по лицата и дрехите им. Русокосото момче до нея държеше черна китара в ръцете си, пръстите му се мърдаха бързо по струните, галеха грифа, а тя отговаряше на ласките му с приятно мъркане, което караше останалите в кръга да се движат бавно в ритъма. Ръката й (като по навик) за опря на рамото му – за опора, докато ставаше. Усмихна се леко на звездите, които ги гледаха отгоре, и прошепна едно тихо ‘мяу’ в ухото му. Разтърси рамене, така че да бутне тънкия шал от тях. Остана само по бялата си дълга рокля. Обърна се към морето, което не се виждаше, но дори и да бе глуха, пак щеше да го намери. Като магнит, беше в кръвта й, дърпаше я натам, към дълбокото, към суровата жестокост на вълните..
- Ейс. Ейс !
- Да, да, кажи..
- Отново се отнесе.
- Спомням си..
- Твоите спомени или неговите?
- Нашите, Джеф. Вече не свириш..
- В това ли се влюби, Ейс? В китарата ми? Във фотоапарата? В точния ми мерник?
Думите му я жегнаха. Знаеше, че не е сериозен, знаеше, че е наясно с всичко, разбираше я. По добре от всеки. По добре, от който и да е било. И все пак.. Думите му я жегнаха, накараха я да се замисли.
- Пръстите ти.
- Мм? – Отново се беше зачел. Затвори книгата си, претърколи се и облегна брадичка на корема й.
- Пръстите ти. В тях се влюбих..
- Какво толкова специално има в пръстите ми, Ейс?
- Първата вечер.. На морето, когато се запознахме. Чаках..
- Седеше на тревата на стадиона, беше се сгушила в онова голямо кожено яке, косата ти беше вързана с шнола и хвърчеше навсякъде. Беше с огромните слушалки и си пееше paradise city. Беше си обгърнала колената с ръце и седеше така, сякаш чакаш нещо. Дейв и Джес ти бяха хвърлили око още от плажа, мисля, че искаха да си организират състезание кой ще ти вземе номера. Тогава се появи Крис. Имах чувството, че за две минути света ми се срива. Подаде ти бирата, после седна до теб и те прегърна през раменете. Ако се бях загледал, може би щях да разбера, че ти е брат, но.. Не исках да гледам. Беше прекалено перфектна, за да си сама, затова просто приех, че не си..
- Защо се върна?
- Разказвал съм ти го хиляди пъти..
- Да. И всеки път ми се струва различно.
- Реших, че нямам какво да губя. Косата ти беше като.. Снимка на перфектния момент на залеза. Очите ти, не знам как ги видях тогава, бяха любимото ми небе. Или.. не точно небе, прекалено са кристални за небе. Както и да е. Когато се обърна отново беше сама. И единственото, което исках да направя, беше да те снимам. Стори ми се удобен момент да те заговоря. Исках да те питам, исках да знаеш, че те снимам. Рискувах да решиш да позираш, но.. знаех, че няма да го направиш.
- Дойде и ме попита дали може да ме снимаш. После подаде ръка, за да мога да се изправя. И в момента, в който студените ми пръсти докоснаха твоите горещи.. знаех.
- Какво знаеше?
- Ка.
- Не. Не отново.
- Ка, Джеф. Знаех, че най накрая съм успяла да махна русото от косите си. Че вече не съм Сюзан. Че.. не знам. Просто знаех, че вече не искам Стрелец. Исках пират.
- Ейс..
- Тихо. Стига толкова. Вземи фотоапарата. Липсва ми.
- Кое?
- Сенките по снимките ти.. Снимай за мен. Моля те. Снимай за мен.
"Времето е като лице във водата."
Когато се събуди, по лицето й се стичаше сълза. Лежеше върху своята част от леглото, неговата беше студена. Снимката на стената я нямаше. А върху китарата имаше два пръста прах, като изключим отпечатъците от показалеца и средния му пръст, които описваха линийки по нея всяка сутрин. Фотоапаратът му лежеше върху бюрото й, върху черно-белият му некролог.
Една сълза падна върху коляното й. После още една. Кап – кап – кап.

На теб, геврек, защото си моят Господин Великан.
На Мими, защото.. Защото така.

Познавам един човек, казват му Господин Великан. Бяха му подарили едно преспапие на целия свят. В него имаше всички сезони, всички места, всички възможни хора. Кой му го подари? Аз.
Понякога преспапието седеше на скрина до леглото на Господина, необезпокоявано, събиращо прах. Друг път той сядаше на големия пурпурен фотьойл до прозореца, хващаше го и започваше да играе с този миниатюрен свят, с хората в него. Правеше го почти всяка вечер, с много малки изключения. Дните му бяха за друго, но тази история не е за тях.
В този момент Господин Великан отново седи на пурпурния фотьойл, а китара му е облегната на стената. Преспапието лежи в скута му, светът на милионите миниатюрни хора в него е обърнат, сезоните са смесени, снегът се е посипал по цъфналите слънчогледи, а летните морски вълни се смесват със студения ноемврийски дъжд. Но всъщност не това е истината. В преспапието има само един истински човек, само едно живо същество. Останалите са просто пълнеж, макети, декорите, които правят всичко да изглежда по истинско. Това е нейният свят.
В тази вечер тя лежи сред цъфналото снежно поле от слънчогледи и гледа мигащото небе. Тази вечер той ще се смили над нея, ще тръсне леко кълбото пълно с вода и парченца от живота й. Ще го тръсне, за да накара една – две звезди да се откъснат от изкуственото небе, което той контролира. Да се превърнат в комети. Да се превърнат в причината тя да повярва, че има право на една – две мечти. Той ще гледа, усмихнат непременно, как тя притваря очи и размърдва устни, изговаряйки безмълвно желанието си. Не му трябва да гледа, да засилва звука или да иска обяснителни субтитри, за да знае какво е желанието й. Това е нейният свят, но той е неговият управител, той отговаря за нещата. Той е свързан с всичките й желания. Но по-скоро – всичките й желания са свързани с него.
Лесно му е, всъщност. Както и изглежда. Светът е негов, винаги, но той не е длъжен да се занимава с него по всяко време. Истината е, че нещата продължават леко да треперят дори и след като е оставил преспапието на спокойствие. Всичко е бавно, ноемврийският дъжд е вечен, но въпреки това всичко продължава. После той отново решава да се позабавлява и, в зависимост от настроението си, размества нещата по различен начин. Понякога са урагани, потопи, земетресения и пожари. Друг път са любимите й дъждове, сняг в светлините на уличните лампи, бели вълни разбиващи се в краката й, провесени от кея. В зависимост от настроението му светът й трепери или се тресе.
Той не е Бог, естествено. Той е просто човекът, в когото е преспапието. Той е притежателят на онова йо-йо, на което седи тя. Ако се приспособи, тя може да живее с или без него. Той не е виновен, естествено. Аз обаче съм. Тя малко ми се сърди понякога.. че му го подарих без дори да го опаковам в някаква по-специална хартия. Сърди ми се, че дори не почаках някакъв по-специален повод. Сърди ми се, защото не я предупредих.
Преспапието ми е като една магическа кутия, която върви с една магическа игра и с четири магически думи. Някои знаят истината, естествено. То върви не с играта и не с четирите думи. Върви с една от тях, винаги с нея. А от играта се е напукало. Има и малко цимент по ръбовете му.
Познавам този човек, досещате се. Казва се Господин Великан. Той има едно преспапие, което аз му подарих. И контролира света в това преспапие. Моят свят.
Ние хората, всеки един от нас.. Сме с едно такова преспапие в комплект. То минава през много ръце, като това зависи от онази една единствена магическа думичка.
Господин Великан може и да се мисли за много голям, но той всъщност е просто онази малка фигурка в едно друго преспапие. Което лежи в нечии други ръце през половината част от времето. А през другата половина хваща прах на нечий скрин, докато сезоните му се нижат бавно – бавно.

Обичах го, защото беше от хората, които не спорят. От спокойните хора, които предпочитат да се взират два часа в трептящия пламък на свещ пред това да изгубят два часа в убиване на мозъчни клетки и емоции, докато се опитват напразно да приключат безсмислен спор. Но несъзнателно спореше с мен. Спореше с цялата ми същност. Цялата ни връзка беше един голям безумен хаотичен спор воден между моята неуравновесена личност и неговата - обичаща да играе шах, да става рано, за да тича, и да си прави режими, според които трябваше да си ляга преди полунощ. Всичко това ме подлудяваше, побъркваше ме от ревност, защото аз самата никога не бих могла да го направя. Енергичността ми се появяаше към десет през нощта и продължаваше до към пет.. бях способна да функционирам след 10 сутринта. Според него си пилеех времето, пропусках най хубавата част от деня и проспивах така любимите му сутрини. Алергична съм към тях.
Критикуваше ме за нездравословното ми хранене или за пропускането на каквото и да е хранене. Вбесяваше ме със спокойствието си дори и в най ужасните фази на кризите ми. И ме подлудяваше със способността си винаги да ме успокоява и да ме кара да се чувствам в безопасност. Та, кой, по дяволите, беше той, че да ме кара да се чувствам в безопасност?
Когато избухнех във плач без определена причина ми даваше да се облегна върху него и да си излея всичко, въпреки че беше от хората, които не обичат да стават свидетели на такива неща. Притесняваше се за мен, за това, че може би факта, че ме е спасил, ще избледнее на фона на това, което сама си причинявах.
Беше ми ясно, че в един момент ще го изморя от безумиците си, че ще го прогоня сама.. дори и да не е готов да си тръгне все още. Но с мен хората винаги са готови да си тръгнат, постоянно и по всяко време. Само че този път аз бях тази, която не беше готова. Даваше ми от спокойствието си, правеше ме малко по добра, променяше навиците ми и житейските ми философии, превръщаше ме постепенно в едно поносимо същество, което умее да разговаря без да се пали.. Превръщаше ме в добро момиче.
Не че и преди не бях. Винаги съм била от добрите. Лъжех само за да предпазя някого и то по незначителни причини, които скоро биха били забравени. А после си признавах, винаги си признавах. Вечер се прибирах уморена, свалях синеоката маска и откривах още по синеокото си, тъжно, спокойно, примирено лице, което лежеше отдолу. Представях си как лягам до него и слагам брадичката си на онази вдлъбнатинка между врата и рамото му, където пасвах толкова добре. Или си мислех, че пасвам. Най вероятно си въобразявах.
После сключвах въображаемо ръцете си с неговите и сливах въздишките ни, така че да може да поеме объркването и раздразнението ми и да ме усмихне с едно единствено вдишване. Умееше да го прави. Вдишване, целувка по челото ми, наместване на ръцете ни, докато вървим напред. Но свивката на раменето му действаше винаги. Безотказно. Свих се вътрешно, като котенце върху гърдите на заспалия си стопанин и замърках в съзнанието си, докато се успокоя.
Дори мисълта за него ме успокояваше.
Обичах го, защото беше толкова далеч, че не ме беше страх, че ще го нараня. Не вярвах, че наистина съм способна. Никой не би могъл да нарани човек, в чиито ръце пасва толкова много, но само в представите си, не и наистина.
Обичах го въпреки разстоянията. И най вече, понякога, главно заради тях

» а в мене - всичко тъжна проза е. [коментари]