[ нови ученици ]

Заглавие: [ нови ученици ] Пон Авг 02, 2010 1:45 pm

Бяха две. Вероника и Симон.
Вероника беше съвсем мъничка, с червеникава коса и зеленикави очи. Симон също беше дребничка, с по-светла коса и тъмни очи. Попринцип на външен вид нямаше какво да ги свързва, освен височината. И още нещо.
В средата на челата им имаше по един сребърен полумесец. Вероника и Симон бяха вампири.
Разбира се, те нямаха нищо общо със страховитите същества от книгите. Не убиваха хора. Не правеха страшни физиономии.
Случи се така, че денят им на постъпване в Домът на мрака съвпадна. Случи се така, че и менторът им се оказа един и същ. И сега двете вървяха заедно след учителката си по Вампирска социология. Тя беше висока и изящна жена. Пред нея Вероника се чувстваше като джудже.
Когато приключиха обиколката си, менторът им им даде ключове за общата им спалня. Двете щяха да са съквартирантки.
Супер, реши Вероника с известна ирония, ето сега щеше да покаже "невероятните" си социални умения.
Супер, реши Симон с известна ирония, та тя имаше тооолкова много приятели.
В очите на Вероника Симон изглеждаше някак по-предизвикателна.
В очите на Симон Вероника изглеждаше някак прекалено мълчалива.

Леглата им не бяха много близко едно до друго. Частта на Вероника беше цялата обсипана с фотографии. Виждаха се няколкото й китари, както й част от много й плакати. И книги. Където бяха свършили етажерките, книгите бяха наслагвани с купчини на пода. Изумително е, помисли си тя, че са успели да пренесат всичко това.
Двете момичета се гледаха едно друго. След като мълчанието взе да става твърде неловко, за да го понесе, Вероника каза:
- Аз съм Вероника.
Гласът й прозвуча някак по-силно, отколкото човек си представяше като я гледа.

Заглавие: Re: [ нови ученици ] Вто Авг 03, 2010 7:33 am

Няколко секунди Симон мълчеше, оглеждайки стаята им. Но понеже сметна, че да не отговори, би било гадно и проява на неучтивост, се усмихна и каза:
- А аз съм Симон. - Вероника остана леко учудена от името на съквартирантката си, явно не очакваше, че тя е французойка. Но на Мона не й пукаше особено много. Бе свикнала с това - да подминава чуждото мнение и да се интересува само от себе си.
Частта от стаята, която "принадлежеше" на Фани, не изглеждаше кой знае колко интересно. Няколко забавни снимки на котката й, които бе направила още докато Алис беше бебе, една статуетка на слон, направена от слонова кост, която момичето бе оставило на шкафчето си... Никак не й се струваше интересна.
- Ти на китара ли свириш? - попита Симон след няколко минутки, през които се взираше в няколкото китари, вероятно принадлежащи на Вероника. Имаше и много снимки по стената, които Мона с удоволствие би разгледала. Но се притесняваше. И самата тя не знаеше от какво. Може би защото съквартирантката й изглеждаше много студена. Недружелюбна. Вероятно не бе такава в действителност, а просто се правеше. Фани не можеше да каже, но се надяваше двете да си станат приятелки. Имаше изгледи да си паснат.
Вероника леко кимна и се загледа в една от фотографиите. Може би топъл спомен. Симон не искаше да я прекъсва, затова грабна една книга от рафта над леглото си и прочете заглавието. Дракула. Каква ирония, нали?

Вероника знаеше, че никак не е възпитано да зяпа чуждите вещи. Но, реши тя, все пак щеше да спи в една стая със Симон. Не е лошо да опознае вкусовете си. "Дракула" прочете тя беззвучно. Повдигна вежди, леко изумена. Нямаше по-голяма ирония. Те двете се бяха превърнали в Дракула. Усмихна се. Симон вероятно имаше страхотно чувство за хумор.
- Учиш нови техники? - попита тя съквартирантката си закачливо.
- Няма защо - отвърна Симон. - Смятай, че съм подготвена.
Вероника се усмихна.
- Да - каза тя внезапно. Когато другото момиче се вгледа в нея неразбиращо, поясни: - Да, свиря на китара. Още от съвсем малка.
Симон сви рамене, сякаш не знаеше какво да каже.
- Освен това свиря и на пиано и цигулка.
- Поне вече знаеш кой часове ще запишеш.
Вероника кимна вяло.
Разговорът между двете не вървеше особено добре. Вероника се показваше прекалено приказлива. Тя въздъхна. Често й бяха казвали, че говори твърде много.
"Котката", помисли си тя ни в клин, ни в ръкав. Хвърли поглед в страни. Рейнбъл лежеше на леглото й и се протягаше. Тази котка пускаше косми навсякъде!, отбеляза мислено тя. Почувства се невероятно уморена и се пресегна да вземе Рейнбъл. После размисли. Спеше й се. Легна в леглото си и гушна котката. От време на време я драскаше и се опитваше да й захапе ръката, но Вероника беше сигурна, че много я обича.
Не усети как заспа. Около нея сякаш се спусна мъгла.

Заглавие: Re: [ нови ученици ] Сря Авг 04, 2010 4:01 am

Симон четеше неуморно книгата си и сякаш въобще не се интересуваше от външния свят. По едно време, когато дочу тихо мъркане, погледна към леглото на съквартирантката си. Бе заспала, а котката й спокойно се чистеше до нея. Колко ли време бе минало? Момичето не се интересуваше особено много. Поначало би било нормално като това е първият й ден в това училище, да се поразходи наоколо, д авиди кое къде е, да се запознае с някого. Е, тя знаеше къде се намира стаята й и познаваше съквартирантката си. Но засега нямаше никакво намерение да излиза където и да е. Книгата си беше интересна, а не някаква боза, както си мислеше тя в началото. А и времето беше гадно. Тъмни облаци бяха надвиснали над Тулса, сякаш всеки момент щяха да се стоварят отгоре й. Дърветата се огъваха под натиска на вятъра, птичките бяха изчезнали в гнездата си. Въобще не беше време за навън.
Симон продължи да чете още много. По едно време усети как клепачите й натежаваха, остави книгата настрана и се излегна в удобното си легло със зелени завивки. Неусетно и тя заспа. Странно, откъде се бе събрала толкова умора в нея?

Заглавие: Re: [ нови ученици ] Пон Авг 09, 2010 3:29 am

На следващия ден (всъщност, нощ) Вероника и Симон трябваше да започнат да посещават часовете в Домът на нощта.
Събудиха се рано и почти едновременно. Именно заради това поеха към залата за хранене едновременно. Симон беше все така неразговорлива и незаинтересована. Пътят минаваше през двора на училището. Времето беше хладно, поне доколкото можеше да съдят момичетата. Явно вампирите почти не можеха да усещат студа и топлината.
Вървяха по пътеката, която се виеше между общежитията на момчетата и момичетата и минаваше покрай Храма на Никс.
- Наистина си изключително интересен събеседник - обади се Вероника.
Тя беше нервна, тъй като беше свикнала останалите да й обръщат поне някакво внимание. Симон изглеждаше прекалено студена.
- Вероятно. Зависи какво разбираш под "интересен".
- В случаят - мълчалив.
Симон се поусмихна. В този момент обаче нещо друго привлече вниманието й. Острата миризма на дим. Изгоряло. Вероника като че ли не го забеляза или не обърна някакво внимание, а продължи напред. Симон обаче се закова на едно място.
- Чакай. - каза тя. - Тук нещо гори.
Вероника също спря и внимателно подуши въздуха. Да, ухаеше на пушек. На нея лично тази миризма й допадна.
- Вероятно е нещо пред нас.
Продължиха напред, въпреки очевидното нежелание на Симон. Скоро около тях започна да се стели пушек и изпълни пространството около тях. Момичетата се закашляха.
- Защо, по дяволите, продължаваме да вървим напред? - ядоса се Симон.
- Защото трябва да видим къде е огънят и да отидем да предупредим останалите - поясни Вероника.
Скоро го видяха. Голямите огнени стълбове ограждаха пътеката, по която бяха дошли и продължаваха към Храма на Никс. Огънят изгаряше тревата и почерняше стените на оградата. Скоро щеше да погълне Храма.
- Трябва да извикаме помощ - обяви тя.
Симон вероятно щеше да каже нещо, но едва отворила уста и едно горящо дърво издиша под огъня и започна да пада.
- Внимавай! - извика тя.
Вероника се обърна едва в последния момент и закри личето си с ръце. Не, помисли си, защо все на мен се случва. Чу ахването на Симон до себе си, но не усещаше дървото върху себе си. Бавно разтвори очи и погледна през пръстите си. Горящото дърво стоеше на няколко сантиметра от нея, замръзнало във въздуха. Тя бързо изтегли ръце напред, все едно го блъсна и то залитна назад и се строполи. Обърна се объркано към Симон.
- Огън. - обясни тя. - Или земя. Или въздух.
Имаше дарба. Господи, тя имаше дарба!
Разбира се, това не беше особено добре - особено като се вземаше предвид факта, че всичко наоколо гореше и замалко върху нея не падна дърво. Въпреки това усещаше само горещите вълни, обливащи я цялата - и това й беше приятно.
- Слушай - каза - отиди и кажи на другите. Ще се опитам да го загася или да направя нещо.

ПП. Цц, нула креативност.

ПП2. Днес вечерта ще препрочета повечето ритуали, за да се оправя с Дъщерите на мрака.

Заглавие: Re: [ нови ученици ] Сря Авг 11, 2010 3:24 am

Симон се затича обратно към общежитията, където щеше да намери някой учител и да го предупреди. Или пък ментора им трябваше да извика. Все едно. Все някой щеше да намери. Но този пожар... Как ли се бе запалил? И Вероника имаше дарба? Сигурно щеше да й е хубаво. Приятно. Да владееш някой елемент със сигурност бе готино. А Симон не владееше вищо...
Момичето се почувства някак по-нисша от Вероника, но все пак продължи по пътя си. Пожарът трябваше да бъде потушен.
Съвсем скоро стигна до учителските общежития. От двете страни на вратата имаше по един Син на Еребус. Мона изсумтя, тъй като нямаше в никакъв случай да я пуснат вътре.
- Ъм... В гората е избухнал пожар... Трябва ми някой учител. - промълви Сан Клер и сведе поглед. Никога не се чувстваше неудобно пред мъж, но Синовете на Еребус... Те бяха нещо съвсем различно. Бяха толкова мъжествени, толкова мускулести... И красиви, на всичкото отгоре!
Симон усети как лека руменина се плъзва по бузите й и избута мисълта настрани.
- И ние можем да се справим, госпожице. - отвърна й по-високият с увереност в гласа. Мона не разбираше как биха успели, тъй като те нямаха никакви дарби или нещо такова, но все пак се съгласи.
Подтичкваше след двамата мъже, които правеха огромни и бързи крачки. Тя, каквато си беше дребничка, приличаше повече на кученце, което следва стопанина си.
Накрая се върнаха при пожара. Но там вече нямаше нищо. Никакви пламъци, никакъв огън. Само изпепелени дървета.
- Вероника...? - промълви момичето, когато съзря съквартирантката си, облегнала се на едно оцеляло дърво. Изглеждаше много уморена. Косата й падаше пред очите й, леко се беше прегърбила и изглеждаше, сякаш всеки миг щеше да се строполи на земята.
Ротън вдигна очи към тримата приближаващи и се усмихна едва-едва. Мъжете веднага разбраха, че е изтощена, и се спуснаха към нея, още преди да е паднала в изсъхналата трева. Симон се приближи към нея и също се усмихна.
- Успяла си, а? - да, Сан Клер се радваше. Но в гласа й съвсем ясно се долавяше горчивината и разочарованието, че не е била тя тази, която е потушила огъня с голи ръце.
След като Симон увери двамата гиганти, че могат и сами да стигнат до сградата на училището, тя се приближи до едно почти изгоряло младо дръвче. Бе го забелязала още когато идваха за първи път тук, на сутринта. Беше й се сторило интересно. Красиво. Младо. Но и крехко. И ето че сега този пожар го бе унищожил.
Тя докосна с ръка едно изгоряло клонче и си помисли колко хубаво би било, ако можеше то отново да бъде зелено. Загледа се в един грачещ гарван и въобще не забеляза какво се случва. Разбра го, чак когато Вероника отиде при нея, потупа я по рамото и се усмихна зарадвана.
- Какво? - подразни й се Симон, тъй като не смяташе за много учтиво съквартирантката й да я дразни чак така. Но след това погледът й премина към клонката, която преди малко бе почерняла като въглен. Сега бе зелена и от нея изникваха нови листенца.