Дневникът на Вероника Ротън

Скъпо дневниче.
Нов град. Нови хора. Звучи ми толкова отекчително.
Все пак Фелс Чърч се оказа по-приветлив, отколкото очаквах. Явно хората са прави - всеки град е различен. Това няма нищо общо с всички тези мегаполиси, където съм живяла. Чикаго беше интересен. Ню Йорк беше мръсен. Париж беше романтичен. А Фелс Чърч е... приветлив.
Улиците са някак си просторни. От двете страни има наредени къщи - повечето са бели, с поддържани морави от пред. Съседите си говорят през живият плет. Стари дядовци стоят по верандите и обсъждат футбол и политика. Децата се катерят по дърветата, скачат на въже или играят на топка. С две думи - точно като по филмите.
Моята къща никак не е голяма, но за мен е доста просторна. Предишният собственик я е поддържал доста добре. Има си всичко, което се предполага, че трябва да има една къща - дори и хубава градинка от пред. Явно някой е посадил и череша - междо другото, черешите бяха любимият ми плод.
Съседите са, както казах, приветливи. Повечето са възрастни хора или семейства с деца. За съжаление моите 637 години не са ме променили особено на външен вид. За това именно ще съм принудена да ходя на училище.
Ето ви един недостатък на малките градове - трябва да вършиш всичко, което вършат хората, защото не можеш да се скриеш. В големите градове можеш да кажеш, че учиш в някакво забутано училище и никой няма да те разпитва. Тук има само една гимназия.
Е, смятам, че след повече от 200 години "дистанционно обучение", е време да се върна в гимназията...

Вероника спря да пише. Малка част от листа беше изпълнена със ситния й дребен почерк. Тя пишеше бързо, точно както течаха и мислите й. Напоследък мислите й никак не бяха подредени. Ето сега например. Не можеше да реши какво мисли за този град. Харесваше ли й или не? Защо беше избрала именно него? Беше наясно, че Фелс Чърч е специален по особен начин. Как точно го знаеше обаче? Обикновено бързо си съставяше мнение за хората и местата. Сега не беше така.
Въздъхна и продължи упорито да пише. Щеше да опише този ден. Не знаеше защо си води дневник. Паметта й беше перфектна. Освен това, обикновено й се налагаше да разнася цяла библиотека с дневници.

... Все пак. Смятам, че ще се справя. Аз съм изживяла всичко. Войните. Написването на пиесите на Шекспир. Цялата история и изкуството. Това ще го пишем като плюс за вампирството.
Напоследък взех да се замислям над разни философски въпроси, и аз не знам защо. Просто от вътре ми идва. Животът и смъртта. Това имам предвид. Мисля, че съм започнала да поумнявам. Хах. Не. Шегувам се. Аз никога няма да поумнея.
Но, мисля си, искам ли да видя как и тази епоха ще загине? Да видя как любимите ми музиканти умират? Как модата се променя? Как книгите, който съм харесвала изчезват от библиотеките? Не съм убедена в това. Мисля, че се уморих да живея. Това продължи твърде дълго. Няма нещо, което да не съм изживяла. Няма чувство, което да не съм изпитала. Аз съм стар вампир. След още 300 и няколко години ще направя хилядолетие. Странно е, че едва сега се замислям над това.
Едно е сигурно - Фелс Чърч ми действа особено. Но това ми харесва.
Обещавам утре да съм по-изчерпателна. Просто искам да се настаня, да разопаковам... Ще ти разкажа за къщата. За начина, по който съм обзавела стаята си. Обещавам. Ти знаеш, че винаги изпълнявам обещанията си.
Обичам те, Вероника.

Скъпо дневниче.

Обещах ти да ти опиша къщата и ето, че го правя.
Имам си хубава, сравнително голяма стая с лилави стени и огромна библиотека. През всичките ми години живот винаги съм обожавала книгите и съм събрала най-различни от различни епохи и езици. Освен това любимият ми цвят винаги е бил лилав. Имам си огромно легло с балдахин, което заема 1/3та от стаята, защото обичам да лежа и да мисля и да си представям. Това е част от странните неща в мен.
Имам просторна кухня, дневна с плазмен телевизор, радио и компютър (през този век да нямаш компютър е недопостимо), както и бяла баня. Общо взето, нормална къща в преградията.
Тук съм от има-няма един ден и вече виждам разликата. Въздухът ухае... прекрасно. Свежо, хубаво. И се чувствам почти нормално. Странно е.
Както и да е. Сега е към пет сутринта и днес ще е първият ми учебен ден. Честно казано, притеснена съм. Обичах да съм сред хора, но те представляваха такова изкушение. Надявам се да се справя. Наистина се надявам, иначе ще стане наистина страшно. И то не за мен.

Вероника въздъхна. Стоеше в голямото си легло с балдахин. Припомняше си всички предишни случай на провал - винаги беше болезнено. Прогони тази мисъл.

Въпреки всичко. Убедена съм, че ще се справя.
Това е, дневниче, ще пиша как е минал денят ми.

» PT: Вероника Ротър
» Дневникът на Сюзан Дисчейн.