[ нова учебна година ]

Да речем, че започва новата учебна, просто ме мързи да мисля за друго.

Вероника Озера упорито потропваше с крак по пода. Всеки нейн удър се повтаряше стократно. Вибрациите преминаваха през камъка и отекваха в далечината на залата. Ако беше сама, щеше да има ехо. Но тя не беше.
Огромната зала беше препълнена с "хора" - морои и дампири. Лесно можеха да се различат едните от другите. Мороите бяха слабички и предимно ниски; дампирите бяха силни и високи. Наоколо всичко шумеше. Около Вероника всичко шумеше. Във въздуха се носеше жужене от смях и приказки. Сякаш в действителност беше минало кой знае колко време.
Тя впери сините си очи в тълпата пред себе си и затърси някого, когото още не беше видяла. Около нея имаше толкова много познати и все пак нещо липсваше.
Ето кой, помисли си Вероника. Жаклин Ивашков.
Жаклин беше по-висока от нея, с дълга руса коса, виеща се до кръста й. Добре изваяното й тяло караше момчетата да се обръщат след нея. Тя обаче като че ли не го забелязваше. В момента, в който Вероника я видя, Жаклин също я забеляза. Бързо разбута тълпата пред себе си. След минута вече беше до Вероника.
- Точице! - възкликна тя и се хвърли да я прегърне.
Вероника й се усмихна възможно най-лъчезарно.
- И ти ми липсваше. Идея си нямам как оцелях без теб ъъм, цял месец?
- Не вкарвай излишни иронии - укори я Жаклин с усмивка.
- Аз?! Иронии?! - Вероника поклати глава и русата й коса се разтресе. - В никакъв случай!

- Аз?! Иронии?! - Вероника поклати глава и русата й коса се разтресе. - В никакъв случай! - засмях се звънко и след това и се усмиханах приветливо.
- И ти ми липсваше мила! Радвам се да те видя! Беше такава мъка без теб! - проплаках и отново се усмихнах.Това определено беше ден за усмивки. Противно на очакванията ми се радвах на началото на новата учебна година. Не бях виждала приятелите си от толкова мнооого време. Не, че те бяха много.Все пак само Вероника и още няколко човека бяха успели да се сприятелят с мен, но и все пак винаги съм ги ценяла и съм се радвала на това, че са до мен.
-Какво прави през ваканцията? Колко сърца разби? - попитах я закачливо и и намигнах.Докато чаках отговора и се огледах за да срещна лицето на още някой приятел, но не зърнах никого в тълпата и отново се концентрирах върху Рони.

- По-малко, отколкото предполагаш. - въздъхна престорено Вероника.
Днес определено й беше ден да се държи несериозно.
- Сигурна ли си? - попита с усмивка Жаклин.- Май, май, послъгваш...
Вероника й се нацупи и я сръчка в стомаха.
- Ти май никога не си сериозна?
- Не съм имала повод - смигна й Жаклин.
- Да. Не ти остава време от купони.
Жаклин беше известна със страста си към партита. Носеше доста на пиене, а и заради известната си фамилия винаги я канеха. Ивашков беше управляващ моройски род. Освен това, не беше за пренебрегване и факта, че в Академията рядко можеше да се види по-красиво момиче от нея. Дори дампирите завиждаха на фигурата й.
Вероника също не отказваше купон, но определено имаше по-различен характер от този на Жаклин. Като за начало, понятието "приятел" за нея имаше много по-обширен смисъл.

Струваше ми се, че и Вероника също, като мен си мисли за социалния ми живот, но нямаше как да съм сигурна.Аз винаги съм била от известните.Още от първата си година тук и тя не оставаше по-назад. Не беше чак, като мен. Аз си умирах за купони и не пропусках повод. При всеки удобен случай вдигах парти. Докато тя беше по...ох не се сещах за думата. Днес в главата ми определено беше каша и не се срещаха свързани мисли.Реших да загърбя разсъжденията, защото точно в този момент не ми се отдаваха.
- Не ме мислиш за някоя повърхностна лигла?Аааа? - попитах я и направих сърдита физиономия. Тя ме погледна преценяващо и ми се стори, че тъкмо ще започне с оправданията когато се засмях и провалих нещата.
До нас се приближи Ерик и се усмихна на Вероника.Прехапах устни за да не се засмея отново.О..той толкова я харесваше и беше доста хубав.Руса коса и кафеви очи, перфектно тяло...щяха да са много сладка двойка.

Ерик наистина представляваше храна за очите. Явно само Вероника не смяташе така. Със свойте 1.76 той се извисяваше високо над нея. В сравнение с него тя изглеждаше съвсем мъничка. Докато минаваше покрай нея, той впери поглед в очите й, като че ли затърси проблясък на нещо, което самият той знаеше, че го няма.
- Вероника? - каза той колебливо.
Гласът на Ерик Дашков никога не бе звучал толкова несигурно. Тя обърна глава към него.
- Съжалявам. Сега съм доста заета. Ще се чуем по-късно?
Игнорира го напълно.
Жаклин би зяпнала, ако не беше наясно, че добрите обноски не позволяват това. Когато Ерик се отдалечи, тя попита объркано:
- Ти... Ти... В ред ли си?!
- Абсолютно. Вчера ходих на психиятър - отговори Вероника с известен сарказъм.
Личеше й, че не й се говори за това. Започна да си чопли лака, като че ли с това щеше да изглежда заета.
- Току що одряза Ерик. Ерик Дашков. Богът на момчетата от Академията! При това го одряза гадно пред всички!
Ерик никога не оставяше да го прецакат пред всички без да отвърне. И ето че сега не беше казал нищо. Абсолютно нищо.
- Какво му е толкова специалното, по дяволите?

Зяпнах я открито без дори да направя опит да прикрия шока или лицето си. Майната им на обноските.
-Ерик?Ти..ти...ох безнадежна си! Какво не му харесваш на горкото момче?! - попитах започнала да се разгневявам заради моя собствен живот.
"Успокой се Лин!" - казах сама на себе си и се опитах да изтласкам спомените и гнева настрани. Готово. Бях се научила да го правя много добре през последните години.
-Добре няма значение...не го харесваш и толкова. Няма смисъл да ти държа сметка и аз го правя. Всеки го прави. - заговорих спокойно. -А кой харесваш? - попитах накрая отново ударена от лигавата вълна. Чувствах се, като пияна макар, че не бях пила нищо освен кола.
-Лин... - започна тя, а аз я прекъснах грубо.
-Да не си посмяла да кажеш никой или нещо подобно. Обещавам ти, че ще те халосам с нещо тежко! - заплаших я и след това се засмях.

- Или ще ти кажа "никой", или ще те излъжа.
- Не извъртай! - Лин размаха пръст пред лицето й театрално.
Вероника сви рамене. Вгледа се отново в тълпата от ученици. Привличаше ли я някой наистина? Двете с Жаклин бяха кралици. Тя харесваше вниманието, което й отделяха. Но имаше моменти, в които просто не можеше да вземе решение. Нямаше никакво значение, поне за нея, дали момчето й ще е Ерик, Джош, Мейсън или Стивън. Всички бяха еднакви - просто познати, просто приятели.
Жаклин все още чакаше отговора й.
- Не знам какво да ти кажа и как да ти го обясня. Всъщност, това звучи прекалено сериозно като за теб - закачи я тя.
Жаклин се понацупи, но Вероника знаеше, че не се сърди наистина. Двете се познаваха още от малки. Ивашков и Озера бяха влиятелни фамилии в света на мороите. Двете се бяха сприятелили сравнително бързо.
Вероника се почувства странно добре щом си превъртя назад годините. Все пак, помисли си тя, беше имало време, когато нито момчетата, нито купоните бяха имали значение. Те двете бяха приятелки от цяла вечност. Още от когато рисуваха с тебишири по плочките и се целеха със солети. За Вероника не беше трудно да си представи как дори и сега Лин я цели със солети. Да, щеше да бъде напълно типично за нея.

На моменти мразех моментите, в които ме възприемаше, като несериозна.Вярно, че се държах диво, но това не значеше, че винаги съм била такава, че вътрешно бях такава. Някъде дълбоко в мен се криеше едно кротко момиче.
-Казвай! - троснах и се, но продължих да поддържам лигавото настроение. Нямах намерение точно сега да ставам мис сериозност.
-Лин няма да разбереш. - продъли да настоява Вероника, но аз я погледнах на кръв, което от части я разобеди.
-Пробвай. Не съм момиче, което винаги е било на купони и ти много добре го знаеш. Също мисля, че си забелязала когато ми разхи сърцето. Нали така? Може и да разбера. - продължих, а приятелката ми кимна леко. С нея бяхме заедно от 4-5 годишни. Бяхме преживяли много заедно и не се бяхме карали за глупости както останалите приятелки.

Вероника прехапа устни. Не желаеше да говори за това, твърде тежко беше.
- От известно време не се чувствам добре като себе си.
Да, това определен беше като гръм от ясно небе.
- Стига де. Това не може да е отговорът. - заинати се Лин.
Някак си не можеше да повярва, че именно Вероника няма да харесва себе си.
- Не, че не се харесвам. Просто от време на време ми се ще всичко да се беше случило по различен начин. Когато срещна някой... - тя замълча за минутка, претегляйки думите си. - не съм сигурна дали вижда мен или фамилията ми. Не съм сигурна дали вижда мен или външнотта ми.
Тя млъкна, смутена от думите си. Не й се беше случвало да казва толова много неща за себе си наведнъж - тя винаги се разкриваше бавно. Лин изглеждаше изненадана - дори доста изненадана. Като че ли не успя да намери подходящите думи. Опита се да разведри обстановката.
- За това се държиш като тъпанарка с Ерик?
- Да. Страх ме е да се доверя на някой истински.

ПП. Спи ми се зверски. Но схванахте идеята (:

Не бях предполагала, че става въпрос за нещо подобно и я разбирах. Беше пълно с лицемери, които просто искат да се изфукат с това, че ходят с момиче от кралска фамилия. При това от уважавана кралска фамилия.
-Ще трябва да рискуваш.Няма как да разбереш, ако не го направиш. Няма смисъл цял живот да се чудиш дали е заради известността или заради теб самата. - казах и осъзнах, че това е едно от най-мъдрите неща, които съм казвала от доста време насам. - Но и все пак не получих отговор на въпроса си. - продължих да упорствам и се усмихнах нахално. Нямаше да се измъкне така лесно. - Харесваш ли някого?
Точица се усмихна сякаш беше изненадана, че толкова дълго съм водила нормален разговор и заговори...

- Всъщност, не. От доста време не съм... - после погледна Лин и допълни: - Но ти всъщност няма как да ми повярваш, нали така?
Жаклин се засмя.
- Разбира се. Познаваш ме - подлагам всичко на съмнение. - замълча за момент, сякаш за да засили ефекта. - А сега, най-важното. Тази вечер ще има страхотен купон ...
Вероника въздъхна уморено. Разбира се, кое е най-важното? Купоните. Жаклин държеше да й разкаже в подробности всичко за приготовленията, гостите и какво ли още не. Звучеше наистина развълнувана - това успя да зарази и Вероника.
- Добре, добре, успя. - Жаклин направо светна. - Ще дойда на купона...
После й се усмихна дяволито и й смигна:
- Все пак... няма да е купон без мен, нали така?

~~~

В противополжният край на залата избипка телефон. Ерик Дашков се присегна, извади го от джоба си и прочете пристигналият СМС.
" За професионалист се справяш доста зле. "
Момчето мислено наруга подателя.
" Почакай още малко ", написа, " За хубавите неща се иска време "
Изчака отговора. Знаеше, че ще пристигне бързо.
" Не разполагаме с време. Запомни - Озера и Ивашков. В тях е ключът "

ПП. Ще постна в "Как се развива действието?" каква ми е идеята.

-Естествено и да облечеш - започнах... - нещо секси. -казахме и двете с Точица в един глас и се засмяхме. Гордеех се с моите способности да убеждавам хората.Както и със своето внушение.Противно на всеобщата идея, че само тези, които владеят духа се справят добре с него аз направо бях богиня в това отношение. Може би това се дължеше на факта, че от малка го използвах за да получавам каквото искам. Упражненията определено помагаха.
-Да знаеш, че тази година ще е по-различна. - пропях весело.
-С какво? - попита ме изненадано Вероника и ме погледна съмнително.Неводох се към нея все едно ще и казвам тайна и това още повече подсили съмнението и.
-Ще те накарам да заобичаш купоните също колкото мен! - прошепнах и се засмях заедно с приятелката си. Това щеше да е трудна задача, но щом аз обещаех нещо го изпълнявах. - Обещавам! - допълних и се усмихнах дяволито.

- Абсолютно невъзможно. Волята ми е непоклатима - поклати глава Вероника.
Още докато го казваше нещо в стомаха й като че ли се преобърна. Болката беше силна, пронизваща и напълно внезапна. Тя притвори очи и инстинктивно притисна ръце в корема си. Изстена тихичко. Не беше възможно Лин да не забележи това.
- Точице? - попита тя с известна тревога.
Стомашните болки не бяха нещо обичайно за Вероника. Нея попринцип никога нищо не я болеше. И все пак, не беше кой знае колко страшно. Просто я изненадаха, стреснаха я.
- Нищо особено. Боли ме корема - оправда се тя.
Тъкмо когато щеше да каже още нещо, Ерик се озова зад нея.
Появи се също толкова внезапно като болката. Ерик определено й допадаше повече.
- Добре ли си? - попита той.
В очите му блестеше нещо особено и някак приятно. Вероника сякаш усещаше, че може да му се довери, вярваше... Имаше същата сила като внушението.
Тя остана загледана в очите му известно време. Изживяваше стоят миг на очарование и хипноза.
- Да. - каза тя накрая. - Добре съм.
Извърна поглед почти срамежливо. Очите й се срещнаха с тези на Жаклин. Тя беше повдигнала въпросително вежди. Вероника много добре познаваше този поглед. Значеше "Какво, по дяволите...?! Обясни ми!"
- Ъъм, ние с Лин щяхме да ходим към тоалетните - излъга тя на бързо и се усмихна на Ерик.
- Е, до скоро тогава - отвърна той, а очите му придобиха някак тъжно излъчване.

Вероника си пое дълбоко въздух. Стига де, помисли си, какво толкова - просто го погледнах.
Много добре знаеше обаче, че не е така. Чувството, което изпита беше по-различно. Като магия беше. Освен това, не го погледна, а се зазяпа в него. Между двете понятия имаше съществена разлика. Гледаш зубърът, стоящ пред теб в часът по математика. Зяпаш адски сексапилното момче от плувния басейн.
- Нищо не е станало - накрая изръси тя и така прозвуча все едно има предвид точно обратното.

Наблюдавах мълчаливо сцената, която се разигра пред мен докато бяхме в залата. Имаше нещо гнило в цялата тази работа. Ерик изглеждаше някак по-различно и не мисля, че беше в добрия смисъл на думата, а Точица? Какво и беше станало така внезапно. Болките не бяха обичайни за мороите. Още повече за морои владеещи духа. При тях имаше нещо като имунитет срещу болести, а в редките случай когато имунитета не издържаше духа си вършеше работата. Когато влязохме в тоалетните приятелката ми се опита да ми обясни, че всъщност не е станало нищо, но аз не го вярвах.
-Какво беше това? - троснах се и се вгледах в очите и в опит да открия нещо издайно, но напразно. По-скоро изглеждаше объркана.
-Кое? - тросна ми се тя на свой ред.
-Не знам. Всичко. До сега не се е случвало нещо подобно. Ти владееш духа... - измънках и бях сигурна, че ще разбере за какво и говоря. Тя вдигна рамене и се огледа в огледалото над мивките.

-----------
Ерик се отдръпна настрани и проследи с поглед двете момичета, когато те се изгубиха в тълпата погледна към Найджъл.
-Как може да е такъв инат дори, когато използвам магия? - попита той невярващо.
-Тя има силна воля. Владее духа, а и покрай сестра ми и ти би станал инат. До колкото познавам Вероника тя не е чак такава фенка на купоните, но Жаклин винаги е била опърничева. Ако нямаш воля и си приятел със сестра ми би станал нейно копие. Тя наистина умее да убеждава хората, а виждаме, че Вероника не е точно, като нея.
-Естествено.Лин владее внушението идеално! - отбеляза Ерик недоволно.

Найджъл подмина тази забележка, като че ли не я е чул.
- Кажи ми само едно нещо... Защо Вероника е нещото, което искаш най-много?
Ерик повдигна едната си вежда.
- Вероника не е нещо.
- Изразих се образно. Понякога смятам, че не е здравословно да мислиш за нея, щом не те иска.
Найджъл имаше подобни моменти на словоизлияния. Това определено нервираше Ерик.
- Ще ти кажа кое не е здравословно - да спориш с мен за Вероника.
Тя ще се поддаде, помисли си, рано или късно ще се поддаде.

~~~

Вероника внимателно разглеждаше гримът си. Част от моливът й се беше размазал и тя се зае да го оправя. Ейвън, помисли си, е сред най-великите човешки открития.
Жаклин още я гледаше объркана, но май вече не й се спореше. Достатъчно добре познаваше приятелката си, за да знае, че ако иска да й каже нещо, ще го направи. Вероника беше невероятно упорита.
- Е - подхвърли накрая тя, - значи ще ходим на този купон.
Жаклин моментално светна, като че ли някой я беше включил в контакта.
- Абсолютно.
- Което значи, че ще дойда в твоята стая да се оправям.
Надяваше се Лин да не е заета. Попринцип не обичаше да се оправя сама. Направо мразеше. Някак си се чувстваше по-добре, когато около нея има поне няколко човека.

И без да се гледам в огледалото знаех, че очичките ми са светнали в при тези и думи.Мразех да се приготвям сама.Всъщност аз мразех да правя каквото и да е сама.Бях свикнала около мен да има хора, а и самотата ме плашеше.
-И аз те обичам! - изписках и едва се сдържах да не се разподскачам. Точица се засмя и приключи с оправянето на грима. Това ми напомни, че и аз трябва да погледна своя. Очната ми линия и спиралата все още си бяха намясто така, че просто нанесох още един слой гланц. Май бях пристрастена към него.
-Ще оставаме ли на досадната реч за откриването на новата учебна година? - попитах изпълнена с толкова досада, че чак ми се прииска да подбеля очи.
-Естествено... - отвърна приятелката ми и аз я запнах шокирано. Тя какво да не искаше да умра от скука? - Че не. -довърши тя и се засмя. Предполагам, че в този момент изглеждах доста нелепо. Нацупих се, но вътрешно исках да и се метна на врата.
Двете излязохме тоалетните и тръгнахме към края на залата където беше изхода.

Директорката винаги държеше много дълги речи, които никой не слушаше. Явно й беше останал този навик.
Тя беше висока и силна жена-морой. Вероятно когато е била по-млада е била и красива. Сега просто излъчваше непоклатима увереност. Тя тупна няколко пъти по катедрата до себе си и заговори.
- Тишина. - наоколо видимо притихна, но шушукането не спря веднага. - Първо, ще ви поздравя с добре дошли. Започва нова учебна година. Надявам се да сте по съсредоточени - тихичък смях от страна на учениците - и поне веднъж да промените приоритетите си от купони към учение. - по-силен смях - Това никак не е смешно - заяви директорката твърдо. - Външният свят е изпълнен с много опасноти за моройте. Те, заедно с пазителите им, трябва да бъдат готови във всеки момент...
Тя продължи да говори за важността на дампирите. Но всеки от учениците беше наясно, че ако имаше възможност, тя би пренебрегвала пазителя си. За нея това бяха хора втора категория. Понякога учениците се чудеха защо просто не стане стригой.
А отговорът беше много прост. Директор Зеклос беше страхлива.
Беше прекарала целият си живот като страхливка. Пазителите й я защитаваха. Не й се налагаше да се бие. Използваше съвсем малко от магическите си умения. Тя просто не вършеше нищо, което да я затруднява. Не вършеше нищо, което да защитава личната й безопасност. За това я беше страх от стригойте - за това и не харесваше дампирите. Беше зависима от пазителите си, а това я караше да се чувства по-слаба, отколкото всъщност беше.